Евънс не оказа съпротива, когато другарите му вързаха ръцете на гърба и го избутаха нагоре по стълбичката.
— Отведете го трюма, докато намеря време да реша съдбата му — нареди с безизразен глас капитанът.
Без да се обръща, той заповяда спокойно на зяпащите мъже:
— Идете да си вършите работата, момчета. Искам да почистите кораба и само след един час всичко да бъде готово за посрещането на гостите. Един от вас да изтрие петната от кръв по пода.
След тези думи Норууд се обърна към Мария и безмълвно й посочи вратата на кабината. Тя стисна здраво зъби, за да не се разплаче, и влезе с гордо вдигната глава. Когато вратата се затвори, тя се обърна бързо и установи, че най-страшното й опасение се бе сбъднало: спасителят й беше влязъл след нея.
Преди да е успяла да прошепне и дума за извинение, мъжът захвърли настрана окървавената шпага и я сграбчи грубо за раменете. За втори път през последния половин час тя се оказа изцяло във властта на мъж, безпомощна и безсилна да се справи. Норууд я разтърси толкова силно, че зъбите й затракаха.
— Какво ви става, по дяволите? Да не сте полудели? Не ви ли заповядах да си стоите в каютата и да не разговаряте с членовете на екипажа, освен с момчето?
Мария не беше в състояние да отговори. В очите на капитана пламтеше див гняв, ръцете му бяха безмилостни.
— А може би съвсем не сте невинното момиченце, за което се представяте? Дощяло ви се е да се позабавлявате и на моя кораб, както направихте тогава на галерата? Сигурно ви е хрумнало да се покажете пред моряците ми в цялата си прелест, както сторихте тогава с нещастните роби? Какво ви кара да постъпвате по този начин? Искате мъжете да обезумеят от желание? Или си търсите подходяща компания за следобеда, докато аз не съм на борда?
Безумните му обвинения разтърсиха Мария до дън душа и й възвърнаха смелостта. Тя затропа с юмруци по коравите му гърди и закрещя като обезумяла на кастилски:
— Какво си позволявате, пиратско куче? Да не мислите, че ще се унижа дотам да хвърля дори един поглед към тази човешка измет, която сте наели да плячкосва мирните испански градове и да убива сънародниците ми?
За Норууд ударите й бяха като убождане на комар.
— Мисля, че точно това сте искали — произнесе дрезгаво той, дръпна главата й назад и притисна устата си към устните й. Държеше я здраво и тя не можеше да се отбранява. Мария отново бе обзета от сковаващата слабост, която изпитваше в прегръдката му. Опиянението се засилваше с всяка секунда. Устните й се отвориха от само себе си, готови да приемат езика му, от гърлото й се изтръгна задавен стон и тя сама не можа да определи дали той изразяваше страх или отчаяние. Сърцето й биеше лудо, краката отказваха да я носят. Норууд я вдигна на ръце и я положи върху койката. Тя не се възпротиви. Само въздъхна примирено. Той се приведе над нея и погледът му се впи в полуразголените й гърди. Вече бе протегнал ръка да ги докосне, както беше сторил Евънс, когато спря насред движението. Изправи се бързо и я бутна настрана.
— Ето каква била играта ви, мила моя. Проклет да бъда, ако допусна да заслепите и мен, както сторихте с онзи беден дявол, когото хвърлих в трюма. Да не се надявате, че по този начин ще измолите от мен свободата си? Кълна се в бога, жал ми е за годеника ви. Той няма и най-малка представа за живота, който го очаква. Бедният дори е готов да плати целия откуп, който поисках, защото държи много на годеницата си и не желае да я предостави на съдбата й.
Мария се отдръпна колкото може по-далече от него, придърпа чаршафа към лицето си и очите й потъмняха от мъка и срам. Сълзите закапаха по белия лен и тя бързо извърна лице. Раменете й се разтресоха от безпомощни ридания.
— И това ли е част от представлението?
Презрението в гласа на Норууд беше същото, с което говореше на Евънс. Мария стисна здраво зъби, преодоля болката и овладя треперенето на устните си.
— Какво ще правите с него?
— Ами, първо ще заповядам да го бичуват, а после ще го обеся на мачтата. Вие обичате такива сцени, нали? Да унижават пред лицето ви мъжа, комуто сте сторили зло.
— Няма да ви удостоя с честта да отговоря на тази подла забележка — отвърна ледено Мария. — Мисля, че вече го наказахте достатъчно. Дали някога ще може отново да използва дясната си ръка?
Норууд вдигна рамене.
— Съмнявам се, че ще може да си служи с пиратския нож. Но какво ви е грижа?
Мария поклати уморено глава.
— Няма никакъв смисъл да ви обяснявам причините, които ме изведоха на палубата. Много е просто — изпитах желание да хвърля един поглед към града. Бях много загрижена за съдбата на жителите му, които все пак са мои сънародници. Но вие сте толкова отвратен от мен, че ме мислите неспособна да изпитвам изобщо някакви чувства, нали?