— Мисля, че чуждата мъка не ви вълнува. Но вече имах възможността да установя, че това е обща черта на всички испанци.
— А вие англичаните сте толкова любезни, толкова великодушни — отвърна ожесточено Мария. — Каква цена поискахте за мен? И какво ще сторите с мен, ако не ви я платят?
Норууд изкриви устни в подигравателна гримаса.
— Ще ви използвам за същата цел, с която Евънс ви доведе на борда. Толкова ли страшно ви се струва? Нима ще оспорите, че където и да се появите, привличате вниманието на всички мъже?
— Сигурно е така. Да не мислите, че щях да изляза на палубата, ако предполагах, че наблизо има дори един от моряците ви? Да не мислите, че ми стана приятно, когато онзи отвратителен плъх протегна мръсните си ръце към тялото ми?
— Как изобщо стигнахте до палубата? — попита недоверчиво капитанът. — По дяволите, да не сте подкупили момчето ми?
— То е неподкупно, бъдете спокоен. Джем ви обожава. Мисля, че просто забрави да заключи. А сега сигурно ще излеете гнева си върху него.
— Права сте, доня, и много ми се иска да ви изведа на палубата, за да присъствате на наказанието им — но няма да го направя. Вие може би харесвате такива представления, но аз нямам намерение да подкрепям перверзните ви наклонности.
Мария едва успя да задържи напиращите сълзи. Очите й се замъглиха от болка.
— Моля ви! — прошепна настойчиво тя. — Не бъдете жесток към момчето. Не наказвайте много строго и другия. Не мога да го обвиня, защото вие ми бяхте заповядали категорично да не пристъпвам прага на каютата, а аз не изпълних заповедта. Грешката беше моя. И преди, на галерата, когато ви бичуваха, пак беше по моя вина.
Норууд я гледаше втренчено, лицето му беше все така мрачно. Велики боже, тя беше най-красивата жена, която беше срещал някога, даже в тази безвкусна разкъсана рокля, със сините очи, потънали в сълзи, с разпиляната по раменете буйна коса и бледото лице. Наистина не можеше да убие Евънс заради нещо, което самият той желаеше така силно. Но морякът трябва да се научи да проявява покорство пред капитана си и това послушание трябва да му бъде внушено публично, иначе Норууд щеше завинаги да загуби авторитета си на борда на „Глориана“. Юнгата Джем също трябва да разбере, че небрежността не е извинителна причина за проявеното непослушание.
Дрейк беше настоял да поискат откуп за Мария и основанията му бяха достатъчно убедителни:
— Стига, Ричард, момичето не е обикновена уличница. Едно от нашите основни правила е да освобождаваме пленниците срещу откуп и доновете очакват да го спазваме. Да не искаш да излезеш в открито море с красива жена на борда, която постоянно ще изкушава мъжете и ще им напомня, че плячката е само за капитана, а те нямат право да получат своя дял? Знаеш, че не би позволил никому да вземе жена със себе си на кораба, и по същата причина аз отказвам на теб. Знам, че е виновна за страданията ти и много би искал да си отмъстиш. Но мисля, че двадесетте хиляди дуката, които ще получиш за нея, ще бъдат балсам за наранената ти гордост и ще ти помогнат да забравиш.
Норууд въздъхна и се запъти към вратата. Доня Мария Сантяго и Талавера му беше създала достатъчно проблеми и той беше длъжен да изпълни волята на Дрейк за благото на всички. Но двайсет хиляди дуката не можеха да го обезщетят за болезнената загуба.
— Позволих на годеника ви и губернатора да се качат на борда, за да се уверят, че се намирате в добро физическо и душевно състояние. Предполагам, че имате желание да пооправите външността си, за да не си помислят посетителите, че може би не заслужавате цената, които сме поискали за вас.
— Знам, че алчната ви душа би била силно засегната, ако не получите откуп.
Норууд вдигна рамене.
— Мисля, че в крайна сметка ще загубите вие. За моите наранени чувства би било истински балсам, ако заплатите с живота си.
Той се поклони отново с онази подигравателна учтивост, която винаги я озлобяваше, и излезе от каютата.
Мария се хвърли на койката и заудря с юмруци по възглавницата, за да се освободи поне малко от гнева и разочарованието си. По бузите й се стичаха горещи сълзи.
След няколко минути се появи Джем с кана гореща вода и Мария побърза да скрие разплаканото си лице. Този път юнгата затвори вратата много грижливо, макар и без голяма полза, защото капитанът го следваше по петите. Мария се сви на койката и бързо се уви в чаршафа, защото вече беше съблякла разкъсаната рокля.