На вечеря капитанът се прояви като учтив, но немногословен домакин. От време на време Мария усещаше върху себе си изпитателния му поглед и бързо свеждаше глава. Все още ли вярваше, че тя е предизвикала нападението на Евънс? Не беше казал нито дума за наказанието на двамата забъркани в скандала мъже, а Мария не се осмели да го попита.
През следващия ден Норууд почти не се появи. Консуело бъбреше непрекъснато, докато се опитваше да поправи разкъсания костюм за езда. Най-много обичаше да разказва за глупостта на жените в резиденцията. Те бяха на сигурно място, никой не се бе осмелил да ги докосне и въпреки това се вълнуваха повече да не се лишат от изисканите одежди и накитите си, отколкото от опасността за живота и честта си. И нито една от тях не бе помислила за участта на нещастните жени в града!
Когато им донесе обеда, момчето предаде извиненията на Норууд, че задълженията не му позволяват да прави компания на дамите.
— Много строго ли те наказаха, Джем? — попита със страх Мария. — Толкова съжалявам, че ти причиних неприятности. Не съм имала намерение да избягам, исках само да погледна града и се надявах никой да не забележи излизането ми.
— Понякога капитанът е много сърдит, мистрес. Снощи ми удари един шамар и ми се развика, че съм занемарил задълженията си и следващия път трябвало да бъда по-внимателен. Но не се тревожете за мен. Баща ми беше много по-страшен, да не говорим за майка ми, когато у дома нямаше нищо за пиене.
— А морякът?
— Евънс? Още е в дупката. Капитанът заплаши, че ще го остави на доновете, когато вдигнем платна, но не вярвам да го направи. Той знае много добре как ще постъпят испанците с бедния Евънс. Сигурно ще го изгорят на клада.
Мария знаеше, че думите на момчето отговарят на истината. Капитан Норууд беше преживял испанското гостоприемство на собствения си гръб.
— Знаеш ли къде е бил капитанът, преди да поеме този кораб, Джем? — попита любопитно Мария, без да се тревожи от многозначителното хъмкане на Консуело.
— Не, мистрес, но капитан Дрейк и сър Ричард се познават от кралския двор или поне така казват моряците.
— Сър Ричард?
— Ами да, мистрес. На предната палуба говорят, че баща му починал преди няколко години и му оставил имение в северната част на страната. Той не е от Дейвън като повечето капитани.
— И се е присъединил наскоро към пиратската флота?
— Да, мистрес. Всъщност искал да се прибере у дома, но после размислил и тръгнал с Дрейк.
Момчето се поклони и побърза да излезе. Защо капитан Норууд беше променил плановете си? Дали провинциалното му имение беше обременено с дългове и той беше тръгнал с пиратите, за да напълни празната си каса? Или беше отишъл специално в Картахена, само за да я види отново? Мария побърза да прогони тази недостойна и глупава мисъл. Капитанът й беше казал, че се е осведомил за местожителството й, но само за да я подиграе. В действителност той преследваше единствено собствените си интереси.
Вечерта сър Ричард благоволи да вечеря с дамите, но отново беше разсеян и мълчалив. Мария забеляза, че Консуело е възхитена от безупречните му маниери. Щом се нахраниха, той се изправи и се поклони пред пленницата си.
— Желаят ли дамите да направим кратка разходка на палубата?
Мария скочи зарадвано. През целия ден беше затворена в задушната каюта и копнееше да се наслади на хладния вечерен въздух.
Капитанът отстъпи учтиво назад, за да пропусне двете дами в коридора. Един моряк, който тъкмо се изкачваше по стълбичката, изгледа любопитно малката група, но побърза да извърне глава. Очевидно всички знаеха за намерението на капитана да накаже строго провинилия се Евънс и мъжът нямаше желание да събуди недоволството му.
Капитанът посочи тясната стълбичка:
— Ще се справите ли?
Мария кимна, макар че беше смутена от острия му поглед. Двете с Консуело успяха да се изкачат, макар и малко тромаво, и когато излязоха на палубата, бяха задъхани.
Небето беше като тъмно кадифе, по което святкаха ярки звезди. Капитанът крачеше редом с Мария и лицето му изразяваше искрена загриженост за благополучието й. Учтивостта му по нищо не отстъпваше на маниерите на испанските грандове в Ескориал. Палубата беше празна и двамата се облегнаха на парапета. Консуело остана на няколко крачки зад тях.
Мария пое дълбоко въздух и се наслади на красивата нощ. Когато свежият бриз заигра с косата й, тя потръпна от студ и се засмя. Капитанът побърза да я наметне с късата пелерина, която носеше на ръката си.