— Сигурно много мразите испанците, капитан Норууд.
Мъжът се взираше с невиждащи очи в безбрежното море.
— С някои ограничения — отговори най-после той и се обърна към спътницата си.
Езикът й беше скован, но тя събра смелост и продължи:
— Трябва да признаете, че ние… искам да кажа, испанските съдии… са били напълно прави да ви осъдят на талера, сеньор, тъй като пиратството е…
— Само че аз не бях заловен при пиратско нападение, доня — отговори спокойно мъжът.
— Наистина ли? — попита с разширени от учудване очи Мария.
— Бях на посещение в Испания, както преди това бях посетил още няколко европейски страни. Намирах се в една пристанищна кръчма в Кадис, когато ме арестуваха заедно с десетина други чуждестранни моряци и пътешественици.
— Но защо? Нали не сте извършили престъпление?
— Днес в Испания е престъпление, когато не си испанец.
Мария го погледна несигурно. Мисълта за мъртвата майка не преставаше да я измъчва.
— Аз… много съжалявам — проговори след малко тя и се ядоса на сковаността си. — Явно не съм разбрала добре. Естествено е, че нашите държавни служители са недоверчиви спрямо чужденците. Спомнете си само колко пъти е била нападана Испания.
— Права сте. — Очите му заблестяха и Мария се изчерви.
Един моряк мина покрай тях и поздрави учтиво. Мария забеляза, че единият му крак е по-къс и се влачи мъчително.
— Това е резултат от мъченията, които е изтърпял в затвора на светата инквизиция в Кадис — отговори на немия й въпрос сър Ричард. — В екипажа ми има още няколко моряци, които са имали честта да се запознаят с испанските затвори. Палачите на инквизицията са сръчни и изобретателни. Когато нападнахме Картахена, Дрейк освободи стотици роби и индианци и трябваше да бъдете там, за да видите белезите по гърбовете им.
Мария се отдръпна от обезпокояващата близост на капитана и потрепери. Отново осъзна, че двамата са врагове и никога няма да погледнат на света по един и същ начин. Тя повика Консуело и я помоли да се приберат в кабината. Сърцето й беше пълно с тъга.
Когато на следващия ден боцманът Трегарон придружи двете дами при разходката им на палубата, Мария можа да види как капитанът се занимаваше с новонаетите моряци. Откъм предната палуба се чуха стонове, после остър вик. Главната палуба беше превърната в лазарет и корабният дърводелец превързваше ранените. Един от мъжете тъкмо беше седнал на ниско столче и Ричард Норууд мажеше с мехлем изранения му гръб. Щом свърши, капитанът изтри ръцете си с кърпа и когато вдигна поглед, се озова право срещу ужасеното лице на Мария. Целият гръб на моряка беше покрит с дълбоки сини ивици, грозни следи от камшика на надзирателя.
— Добър ден, доня.
— Денят е прекрасен, капитане. Особено се радвам на свежия вятър.
Мария не можеше да откъсне очи от гърба на моряка, който вече не стенеше от болка, а само й се хилеше глупаво.
— Този мъж е един от освободените роби от галерата в пристанището — обясни безизразно сър Ричард.
— А сега е член на вашия екипаж?
Раненият кимна ухилено.
— Точно така, мистрес, капитанът лично ми го каза. Но се надявам, че това ще е последното ми приключение. Щом хвърлим котва, ще сваля моряшкия си сандък в Плимут и ще остана завинаги там.
Сър Ричард вдигна вежди и отново посегна към раменете на ранения. Мария им каза няколко учтиви, нищо незначещи думи и се отдалечи.
— На всичкото отгоре крадат и гребците ни! — възмути се Консуело, когато отново се прибраха в каютата. — Сигурно всички индианци са избягали и тази година няма да има кой да събере реколтата от тютюн и захарна тръстика. Не стига, че плячкосаха хубавия град, ами и настроиха слугите срещу господарите им. Какво ще прави сега дон Пиеро, като няма кой да…
Тя продължи да си мърмори, но Мария не й обръщаше внимание. Сърцето й се радваше, че онзи беден човек бе успял да се изплъзне от лапите на смъртта и отново може да диша свежия морски въздух и да се радва на свободата си. Каквото и да беше сторил, той си бе платил скъпо и прескъпо и тя щеше да се моли и той, и капитанът му да се приберат живи и здрави в родината си.
Въпросът защо капитан Норууд не беше осъществил намерението си да се върне в Англия не преставаше да я вълнува. Тя не можеше да си представи, че е бил воден единствено от желанието си да натрупа плячка и да търси приключения в далечното море. А преди това — защо беше отишъл в Испания и къде се беше научил да говори така добре кастилски? На борда на галерата я бе заговорил на английски. Възможно ли беше испанските му мъчители да не са знаели, че робът им говори отлично техния език? В гърдите й се надигна подозрение. Ами ако сър Ричард Норууд беше отишъл в Испания, за да събира сведения в полза на Англия? Може би съветът на английската кралица го бе изпратил в чуждата страна, за да разбере дали испанците се готвят за война с вечните си врагове? Чичо й имаше важни задължения във флотата, които му попречиха да я придружи в Картахена. Може би крал Филип увеличаваше флотата си и купуваше нови оръжия, за да нападне Англия? Елизабет, английската кралица, отдавна беше трън в очите му.