Дон Пиеро откри последния етап на преговорите.
— Е, капитан Норууд, всичко е така, както го искахте. Сандъците със зестрата на дамата, както и поисканата допълнителна сума са на ваше разположение. Можете да ги разгледате.
Мария забеляза с крайчеца на окото си застаналия наблизо представителен чужденец, вероятно Франсис Дрейк, и хареса острата брадичка и пронизващия му поглед. Дрейк стоеше малко настрана, обкръжен от хората си, и се усмихваше доволно.
— Дон Пиеро, представям ви доня Мария Сантяго и Талавера, чиста и неопетнена и вероятно много радостна, че се завръща под вашата закрила — отговори капитан Дрейк, направи крачка напред, взе ръката на младото момиче и я поднесе галантно към устните си.
Сър Ричард изобщо не обърна внимание на сандъците със зестрата. Дрейк му кимна настойчиво с глава и той махна на боцмана си да се заеме с огледа.
Мария стоеше упорито до капитана и очевидно нямаше намерение да направи дори крачка към годеника си. Гласът на боцмана дойде някъде много отдалеч:
— Всичко е наред, сър. Моряците могат да натоварят сандъците в лодката, а дамите да се качат в каретата.
Коленете на Мария омекнаха. Само след миг трябваше да протегне ръка на дон Луис и да му позволи да я отведе в каретата. Дори само мисълта за докосването му я накара да се потърси от отвращение. Тя се обърна със здраво стиснати устни и срещна погледа на Ричард Норууд. Толкова й се искаше да се хвърли към него, да го помоли да я спаси от ужасната й съдба да стане съпруга на дон Луис. Очакваха я часове, месеци; години на вечна самота и мъка, години без надежда за спасение, докато благосклонната смърт я отнесеше на крилете си.
Но тя не можеше да го направи. Норууд гледаше на нея само като на богата плячка. За него и за капитан Дрейк тя беше само ценна стока, която трябваше да бъде продадена възможно най-скъпо. Английският пират никога нямаше да се откаже от богатия откуп, който беше пред очите му. Даже ако паднеше на колене пред него, ако му признаеше любовта си, желанието си да остане завинаги с него, той само щеше да се изсмее пренебрежително. Тя беше военна плячка и можеше само да бъде разменена срещу злато и скъпоценни камъни.
Мария чу мърморенето на английските моряци в близката лодка. Багажът й още не беше свален на сушата. Тя простена задавено и се обърна към испанците с плуващи в сълзи очи.
— Ричард? — В гласа на Дрейк се усещаше нетърпение. Дон Луис направи крачка към Мария и й подаде ръка, но тя се дръпна като опарена.
— Благодаря ви — гласеше студеният й отговор. — Ще тръгна с вас едва когато капитан Норууд потвърди, че е доволен от откупа.
Дон Луис направи още една крачка към годеницата си. В очите му светеше онзи неестествен блясък, от който Мария се бе научила да се бои. Преди да е успяла да се отдръпне, той улови ръката й и я дръпна към себе си. Пръстите му се впиха с такава сила в плътта й, че тя извика от болка.
— Дон Луис — намеси се сериозно дон Карлос, — боя се, че причинихте болка на годеницата си.
Младият мъж разхлаби хватката си, но лицето му помрачня още повече. Мария разбираше колко му е трудно да сдържи раздразнението си.
— Мисля, че е крайно време доня Мария да се скрие от това нетърпимо слънце в прохладната карета — отговори учтиво той, но Мария знаеше, че не загрижеността за състоянието й го бе накарала да постъпи така.
Тя погледна умолително дон Карлос, който смръщи чело и объркано поклати глава.
— Дон Луис е прав, скъпа. Единственото ни желание е да ви отдалечим от вашите похитители. Позволете му да ви придружи до каретата.
Мария се обърна към Ричард Норууд, без да изпуска от поглед дон Луис, чието лице беше станало бледо като платно.
— Бяхте много внимателен към мен, сеньор капитан — проговори колебливо тя. — Знам, че имаше моменти, когато не се държах добре, а вие… вие проявихте снизходителност. Няма ли да ми кажете сбогом?
Норууд я погледна изненадано.
При вида на любимото лице, което никога повече нямаше да види, Мария усети как силите я напуснаха. Този мъж й беше неизказано скъп. Тя го гледаше и гледаше, неспособна да се откъсне от него. Образът му щеше да се запечата завинаги в сърцето й.
След това всичко стана толкова бързо, че тя не беше в състояние да реагира. Сър Ричард се озова с два скока до нея и я вдигна на ръце.
— Връщаме се в лодката! — заповяда рязко той. — Трегарон, вие вземете сеньора Енрикес.
Без да се бави, той измина с дълги крачки разстоянието до чакащата лодка. Испанците бяха застинали по местата си от смайване и никой не се сети да протестира. Мария усети как капитанът почти я хвърли в лодката и сърцето й заби като лудо. Зад гърба й прозвуча нестроен хор от объркани гласове. Чу се протестиращ вик — очевидно на Консуело, после лодката се оттласна от сушата и матросите налегнаха греблата.