Когато донесе вечерята, Джем предаде извиненията на капитана, че не му е възможно да напусне палубата, за да прави компания на дамите.
— Той каза да не се страхувате от нищо, мистрес. Сигнализирахме на „Елизабет Бонавентур“ какви са намеренията ни и капитан Дрейк даде съгласието си.
— Но къде отиваме, Джем?
Момчето я погледна учудено и разтърси сплъстените си къдрици.
— Това е работа на капитана, мистрес. Аз не мога да ви кажа нищо.
Мария въздъхна нетърпеливо. Нямаше представа какво става в сърцето на Ричард Норууд. Когато Консуело я разпита какво се е случило в каютата по време на отсъствието й, тя се постара да избегне преките отговори. Как да обясни на дуенята си, че въпреки всичките си съмнения е безкрайно облекчена от несъстоялия се откуп?
Капитанът не се появи в каютата им и след вечеря и Мария прекара безсънна нощ. На другата сутрин момчето им донесе закуската, както обикновено, но Мария вече едва успяваше да обуздава нетърпението си. Когато боцманът Трегарон почука на вратата и попита дали дамите желаят да се поразходят на палубата, тя скочи зарадвано от мястото си.
Корабът плаваше с попътен вятър. Очевидно се намираха далече в открито море. Моряците зяпаха любопитно двете жени, но в погледите им нямаше враждебност. Капитанът или ги беше обезщетил богато за неплатения откуп, или ги беше заплашил с най-строго наказание, ако си позволят да досаждат на дамите.
Към края на разходката си Мария попадна в едно закътано местенце на палубата и с изненада намери там Ричард Норууд, който се беше привел над сложения на гредите сламеник, защитен с голямо платно. Когато я видя, той стана и я посрещна с мека усмивка. Тази сутрин изглеждаше много по-спокоен. Дивите искри в очите му бяха угаснали, изражението на лицето му беше напрегнато, но не и гневно.
— Добро утро, дами. Много съжалявам, но нямах възможност да се осведомя за здравето ви, защото трябваше да се погрижа за маневрите и навигацията, а след това ме извикаха при заболял матрос.
Мария хвърли бърз поглед към болния и позна бившия роб на испанската галера, който й бе разказал за копнежа си по родината. Мъжът дишаше тежко и посинелите му устни й напомниха за болестта на баща й.
Тя се наведе и се усмихна приветливо на страдащия. Той я позна и в очите му се появи лъч надежда.
— Я виж ти, ето го отново момичето с красивите кестеняви коси, което прилича на моята Джоан.
— А вие сте мъжът от Плимут.
— Да, мила, и съм безкрайно радостен, че се връщам в Англия.
Мария погледна Норууд и той сведе глава в знак на съгласие.
— Чух, че не сте добре — заговори отново тя и приседна до ранения.
— Да, имам болки в гърдите, но те са отдавна. Ще минат и ще се оправя. Нали трябва да работя с другите, за да си платя пътуването.
Сър Ричард го потупа успокоително по ръката.
— Нали ти казах да не се тревожиш за това. Ще лежиш, докато оздравееш. Заслужил си малко почивка.
Той направи няколко крачки към релинга, Мария скочи и го последва.
— Много ли е зле? — попита тихо тя. — Познавам признаците на болестта от баща си.
Сър Ричард вдигна рамене и я погледна примирено.
— Прекарал е твърде много време на галерата. Виждал съм да хвърлят през борда много свестни мъже, станали жертва на убийственото напрежение.
Мария го погледна стреснато.
— Наистина ли мислите, че бедният човек ще умре, преди да се е върнал в родината си, при любимата жена, която го чака?
— Нямаме лекар на борда — отговори тихо сър Ричард. — Не мога да сторя за него почти нищо. Слава богу, в сандъчето с лекарства имаме макова есенция и мога да облекчавам болките му. Но това няма да трае дълго и мога само да се надявам, че бедният скоро ще се спаси от страданията си.
Мария поклати глава и лицето й стана още по-тъжно.
— Толкова съжалявам. Не е редно да се отнасят така зле с бедните гребци. — Тя вдигна глава и срещна втренчения му поглед.
— Наистина ли сте загрижена за съдбата на един обикновен моряк?
— Разбира се, че съм, също както и вие.
— Странна жена сте вие, доня Мария. Първо стоите и гледате равнодушно как бичуват един роб, а после оплаквате един напълно непознат английски моряк, който не означава нищо за вас.
— Вие не ме познавате, сър, и искам да ви уверя, че грешите, като ме наричате равнодушна към чуждите страдания. Трябваше да се държа така, защото чичо ми очакваше това от мен. Беше ми забранил всяка проява на слабост.
Норууд се усмихна едва забележимо.
— Мога да си представя.
— Вярно ли е онова, което каза болният? Към Англия ли плаваме?