Мария осъзна, че вече не вижда необходимост да бъде лоялна към чичо си и родината си. Беше казала на Ричард Норууд, че ще остане завинаги испанка, но през последните месеци беше станала свидетелка на толкова жестокости и насилия, че вече не знаеше в какво да вярва. Възможно ли беше любовта й към Ричард Норууд да е толкова силна, че да измести настрана всички други чувства и особено испанската й гордост? В същото време трябваше да бъде честна пред себе си и да признае, че при нападението над Картахена англичаните съвсем не се бяха държали като джентълмени и бяха сторили зло на много невинни хора.
Когато капитанът се появи за вечеря, Мария беше много мълчалива и той попита загрижено:
— Да не сте болна, доня Мария?
— Не, сър. Просто не мога да забравя ужасите, които преживях през последните дни. А може би съм потисната от внезапното спокойствие…
Мъжът кимна с разбиране.
— Предстои ни дълъг път. Ще имате достатъчно време да си починете и да възстановите душевното си здраве.
На следващата сутрин юнгата почука рано-рано на вратата на каютата и предаде молбата на капитана Мария да се качи на палубата.
Сър Ричард я чакаше на стълбичката и й помогна да се изкачи на палубата. После я поведе към кърмата.
— Става въпрос за болния. Боя се, че умира. Непрекъснато ме пита къде е Джоан, жена му.
Мария хвърли бърз поглед към сламеника.
— Много ми е мъчно за него, но какво бих могла да направя?
Норууд се поколеба.
— Можете да подържите ръката му.
— Искате да кажете, че ще ме сметне за жена си?
— Той непрекъснато говори за красивите ви кестеняви коси, които били същите като на неговата Джоан.
— Но аз говоря другояче. — Мария беше потисната от предстоящата измама. — Той знае, че съм испанка…
— О, мила моя, този нещастник изобщо не съзнава какво става наоколо му. Да не мислите, че вижда и чува ясно? Вие сте млада и красива и той ще повярва в онова, в което иска да повярва. — Норууд се приведе към нея и я погледна в очите. — Не го правете, ако смятате, че няма да издържите.
Мария прочете в погледа му искреното желание да облекчи последните минути на умиращия си другар, преживял толкова нещастия и изтърпял непоносими страдания — като самия него.
— Готова съм — отговори спокойно тя. — Ще направя всичко, което мога, за да облекча смъртта му.
Без да се бави повече, тя отиде при болния, коленичи до сламеника и сложи главата на мъжа в скута си. Както беше предположил сър Ричард, съзнанието му бавно гаснеше.
Дъхът му идваше на мъчителни тласъци, но очевидно не изпитваше болки. След малко протегна ръка и попипа коленете и ръцете на Мария.
— Джоан, мила Джоан, най-после си тук! Скъпото ми момиче! — Гласът му беше дрезгав и идваше много отдалеч.
Мария погледна въпросително сър Ричард и той разгада правилно питането й.
— Името му е Том.
— Да, Том, тук съм — отговори през сълзи тя. — Толкова дълго те чаках. Много съм щастлива, че най-после си у дома.
— Да, момичето ми, у дома съм си. Не вярвах, че ще видя отново скъпата си родина. Но вятърът беше добър, бог беше с нас и стигнахме навреме. Докато натисках греблата на онази проклета галера, непрекъснато мислех за теб и за къщичката ни. Представях си как ще си дойда с цял чувал пари и ще си построим нов, голям дом. — Той се закашля и се опита да се изправи…
— Не бива да ставаш, Том — успокой го Мария. — Аз съм тук и всичко е наред.
Мъжът се отпусна отново в скута й и дишането му стана по-равномерно.
— Вечер ли е вече? — попита недоволно той. — Защо се стъмни толкова бързо?
Мария затвори очи и въздъхна с безкрайна болка.
— Не се тревожи, Том — прошепна тя. — Сега ще заспиш и ще видиш, че утре ще бъдеш по-добре.
— И аз това си повтарям, макар че… — Болният направи неуспешен опит да се надигне. — Дай ми целувка.
Мария погледна нерешително към сър Ричард, той се намръщи и поклати глава. Въпреки това тя се приведе към болния и нежно целуна горещото му чело, а после и бузите. Загрубялата му кожа се намокри от сълзите й и той се усмихна.
— Не, Джоан, не бива да плачеш, само ще развалиш хубавия лен.
Болният моряк направи още един безуспешен опит да вдигне глава, може би за да отговори на целувката, после ръката му се отпусна. В гърлото му се надигна дрезгаво хълцане, главата му натежа в скута на Мария.