Норууд се усмихна и кимна окуражително на Мария.
— Позволете ми да ви представя министъра на Нейно величество, сър Франсис Уолсингъм.
Мария направи дълбок реверанс, сложи ръка върху лакътя на домакина и мина през портала. Когато влязоха в просторния салон, отново се огледа страхливо за сър Ричард, но той я предаде на грижите на грижливо облечената, малко тромава жена, която носеше на колана си впечатляваща връзка ключове, и тя ги покани да се настанят в новото си жилище.
След като вечерята приключи и дамите се оттеглиха, Уолсингъм отведе Норууд в кабинета си. Както бе предположил, министърът и съпругата му приеха дружелюбно Мария. И двамата бяха направили всичко възможно бедното сираче да се почувства като у дома си, но от вниманието на Норууд не бе убягнало, че младата дама едва се докосваше до ястията и погледът й постоянно беше устремен към него със страх и съмнение. Много му се искаше да й каже няколко окуражителни думи, но Уолсингъм настояваше да чуе разказа за приключенията му.
Министърът беше подробно информиран за нападението, което Дрейк беше предприел над Картахена. Всички останали важни съобщения бяха пристигнали в Англия много преди Норууд и той се зарадва да узнае, че са били донесени в Лондон бързо и без приключения.
От улицата долитаха приглушени шумове. Дори в този късен час градът беше оживен, кипеше трескава дейност. Много лондончани бяха излезли да се разходят по моста и да се насладят на многобройните забавления, които предлагаше Саут Бенк. Сър Ричард се настани удобно пред огъня и протегна дългите си крака. Имаше достатъчно време за развлечения. Тази вечер щеше да си легне веднага след разговора с Уолсингъм.
Министърът го бе разпитал подробно за срещата с флотата на Дрейк, както и какво го бе накарало да участва в завладяването на Картахена. Сега сър Франсис седеше мълчаливо насреща му, пронизващият му поглед не се отделяше от лицето на посетителя. Ричард Норууд така и не се беше научил да отгатва мислите на този могъщ държавник.
Какви ли са тайните мотиви на Уолсингъм, размишляваше усилено той. На масата министърът се държа изключително учтиво, дори разпита дуенята на Мария за живота им в естанцията. Сигурно си имаше сериозни основания за това, защото Уолсингъм никога не правеше нищо и не удостояваше никого с благоволението си без солидна причина.
Най-после Уолсингъм заговори замислено:
— Тя е много красива.
Норууд не можа да прикрие смущението си. Уолсингъм го караше да се чувства като малко момче, смутено от проницателния поглед на възрастния.
— Какво ще правите с нея, Ричард?
— Както вече ви казах, надявам се да открия семейството й.
— А след това?
— След това ще я помоля за ръката й.
— Аха! Приемам, че не е изгубила невинността си? — Уолсингъм вдигна леко ръка, за да предотврати протеста на госта си. — За мен е много важно да знам това.
— Не съм я докоснал. Готов съм да сложа ръката си в огъня и да се закълна в това.
— Добре, добре — отбеляза съчувствено Уолсингъм. — Тогава бих могъл да й намеря място сред дамите на кралицата.
Норууд изгуби ума и дума и погледна госта си с разширени от смайване очи. Много добре знаеше, че Уолсингъм полага фанатични усилия да не допуска католици в близост до кралицата, и съзнаваше, че именно по тези причини министърът избягваше да разговаря с него за вярата му.
Без да се трогва от смайването му, Уолсингъм продължи:
— Както ви е известно, по време на управлението на кралица Мария не бях в Англия и не познавам майката на доня Мария. Разбира се, бих могъл да открия роднините й и ще го направя по най-бързия начин. Ако мистрес Гаскойн наистина е била близка с нашата кралица — а това е възможно, тъй като са били горе-долу на една възраст, Елизабет ще се почувства привлечена от младата испанка, защото винаги изпитва съчувствие към самотните и беззащитни момичета, пък и ще я запознаем с обстоятелствата около смъртта на Мери Гаскойн. По щастлива случайност в момента има свободно място в свитата на кралицата. Тъкмо вчера изпратиха мистрес Малтравърс обратно в къщи заради някакво безобидно приключение от любовен характер.
Норууд си представи живо колко се е възмутила кралицата от поведението на придворната си дама. Тя не проявяваше разбиране към болните от любов момиченца в свитата си. Придворните кавалери бяха длъжни да ухажват само своята кралица и да не обръщат поглед към другите жени.
Сър Ричард мълчеше замислено и Уолсингъм го погледна многозначително.