— В кръга на придворните дами на Ваше величество? — Мария произнесе възбудено тези думи, забравила, че общуването с кралицата изискваше чинопочитание. — Простете, Ваше величество — прошепна съкрушено тя и направи дълбок поклон. — Нямах представа, че съм удостоена с тази чест.
— Аз познавах майка ви, доня Мария. — Гласът на кралицата омекна. — Много съжалявам, че вече не е между живите, и особено за обстоятелствата около смъртта й.
Мария отвори уста, но не можа да произнесе нито дума. Кралицата беше познавала майка й и я бе запомнила, макар че дворът беше пълен с млади дами. Може би мистрес Гаскойн бе проявила особена благосклонност към бедното дете Елизабет, което беше страдало неописуемо от недоверието на кралица Мария, това беше известно на всички. Тя сведе глава, защото не смееше да попита за подробности.
Кралицата махна на придружителката си и младото момиче с кестеняви коси и ведро лице, горе-долу на възрастта на Мария, застана пред стола й и направи дълбок реверанс.
— Урсула, доня Мария ще ни служи като придворна дама. Вземете под крилото си младата испанска лейди, знам, че тя е още чужда в нашата страна и изпитва носталгия по родината. Запознайте я със задълженията й. Информирайте дамата, която отговаря за гардероба, че е длъжна да снабди доня Мария с всичко необходимо за живот в кралския палат.
— Ваше величество, за мен ще бъде удоволствие да дам своя принос за гардероба на доня Мария и да осигуря необходимите средства, докато намерим роднините й. Сър Ричард направи крачка към Мария и поднесе ръката й към устните си. — Доскоро, доня Мария. Ще ви изпратя сеньора Енрикес, вашата дуеня, за да ви помага.
Мария го погледна с няма молба, но младата придворна дама й кимна подканващо и двете трябваше да напуснат кралските покои. Нима щяха да я разделят от сър Ричард, още сега, в този момент, без да й дадат възможност да се сбогува с него и да му благодари за положените усилия? Отново я обзе паника. Тя се вкопчи отчаяно в ръката му и очите й се напълниха със сълзи. Всичко стана така внезапно. През изминалите седмици тя се бе старала да не мисли за несигурната съдба, която я очаква в английското кралство, за да се наслаждава на дружбата и привързаността му. Беше свикнала да вижда в негово лице своя могъщ закрилник, своя учител. А сега щяха да ги разделят… болката беше непоносима.
Норууд забеляза отчаянието й и се приведе към ухото й:
— Ще се виждаме често, защото аз няма да напускам двора. Няма от какво да се боите. — Шепотът му стана още по-настойчив: — Честта, която ви оказа кралицата, е невероятно голяма. Ще бъдете под личната й закрила, докато аз се опитвам да намеря семейството ви. Бог да бъде с вас, Мария.
Кралицата чакаше нетърпеливо и отново махна с ръка на мистрес Урсула да отведе новата придворна дама в отредените й покои. Мария се поклони дълбоко пред сър Ричард, направи почтителен реверанс пред кралицата и излезе неохотно, без да се осмели да се обърне.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Следващите дни се запечатаха завинаги в паметта на Мария като безкрайна поредица от неуспехи и неловки ситуации. Отредиха й стаичка в частните покои на кралицата. Едва по-късно й стана ясно, че това е особена чест, защото повечето придворни дами бяха подслонени много по-скромно и постоянно се намираха под бдителния поглед на отговорничката за гардероба, която се грижеше за облеклото на кралицата и ръководеше с желязна ръка не само слугините, но и придворните дами.
Задълженията на Мария не бяха трудни: да придружава кралицата на обществени места, от време на време да й помага при обличане, да спи в покоите й. Всички тези задачи се падаха по-често на дамите с по-висок ранг и младата испанка нямаше никаква работа. През повечето време седеше в стаята си и часовете се влачеха мъчително бавно. По-възрастните придворни дами я приеха без особено въодушевление, любезността им беше изкуствена: очевидно нямаха доверие на чужденката, която така неочаквано беше проникнала в затворения им кръг.
В тихите нощни часове тя често плачеше във възглавницата си и усещаше болезнено липсата на сър Ричард. Едва сега осъзна колко е силна любовта й към него. След страшните часове в Картахена и особено след случилото си при предаването й на испанския губернатор, той беше постоянно до нея. Лека-полека тя бе свикнала с присъствието му и постоянната му закрила и сега разбираше, че е станала напълно зависима от него. Копнееше за добре познатата й иронична усмивка, за високата, представителна фигура, копнееше да усети отново силата на мускулестото му тяло, докато двамата се разхождаха спокойно по палубата на „Глориана“.