Кралицата не направи друга забележка, но беше очевидно, че този отговор я изненада. След малко обясни спокойно:
— Ние уведомихме сър Ричард, че нямаме сериозни възражения срещу ухажването му, разбира се, ако то остане в границите на приличието. Той чака в приемната, а скоро ще дойде и камериерката ви. Ще го изпратим при вас. Бъдете внимателна и помислете много сериозно над онова, което ще ви каже. Той има своите грешки, но е човек с голямо й добро сърце, Мария. Ако бяхме по-млади, сигурно щяхме да изпитаме завист към вас. — Тя се усмихна снизходително, изправи се и мина величествено покрай придворната си дама, която се сниши в дълбок реверанс.
Мария нямаше възможност да обмисли на спокойствие неочакваното предложение на сър Ричард, защото, когато се изправи, той вече беше влязъл в стаята и пристъпваше към нея. Както винаги безупречно облечен, днес в не толкова натрапчиви цветове, с жакет и панталон от синьо кадифе със светли ширити. Той се поклони дълбоко и Мария се разтрепери толкова силно, че трябваше да се залови за рамката на близкия стол.
— Не ви ли е добре? — Норууд заговори на кастилски и Мария му беше благодарна за това. Тонът му издаваше искрена загриженост.
— Не, не… само че ниското столче в краката на Нейно величество беше толкова неудобно… Добре съм.
Тя беше толкова объркана, че изпита безкрайно облекчение от появата на Консуело, която влезе шумно и се настани на ниската пейка под най-далечния прозорец, за да не чува разговора.
— Кралицата ви каза всичко, предполагам? — Норууд продължи да говори на родния й език и Мария му отговори по същия начин.
— Каза ми, че сте я помолили за ръката ми.
— Вероятно намеренията ми по отношение на нашето бъдеще не са останали скрити за вас, Мария. Доведох ви в двора и помолих кралицата да ви приеме сред придворните си дами, за да не се разнасят злобни слухове. Съгласието на кралицата ще сложи край на всички приказки, нали разбирате?
— Разбирам, че никой не може да затвори устите на хората и да потуши злобата…
— Уверявам ви, че никой няма да се осмели…
— Щом кралицата желае тази връзка, наистина никой няма да посмее да я омърси с неприлични думи. — Мария го погледна право в очите и попита с треперещ глас: — Защо искате да се ожените за мен, сър Ричард?
Мъжът се приведе и взе ръката й, като в същото време махна сърдито на Консуело, която бе станала от мястото си.
— Знаете защо го желая. Вие ми принадлежите, винаги сте ми принадлежала, още от първия миг, когато доброволно слязохте в адската горещина на палубата, сред мръсните и отчаяни гребци. Тогава се подчинихте на волята на съдбата. А аз платих цената за вашето… любопитство.
Отдавна не й беше напомнял за бичуването, което беше изтърпял заради безумната й постъпка, и Мария побледня като смъртник. Силните пръсти, които стискаха нейните, сякаш я осъждаха за стореното зло, а блясъкът в сивите очи я уплаши още повече.
Силата и волята я напуснаха. Краката отказаха да я носят и тя не беше в състояние да стои изправена, не можеше дори да диша. Опипа слепешком за най-близкия стол и се отпусна безсилно. През цялото време, докато живееше самотно в двора, бе копняла да чуе обяснението на сър Ричард Норууд, а сега бе обзета от дълбока уплаха и безименен ужас, че ще стане окончателно и изцяло негова. Съдбата й зависеше единствено от него. Тя не можеше да си представи по-нататъшния си живот без този мъж, но съзнаваше, че, щом станеше негова, той щеше да има власт да я въздигне или унищожи.
Докато бяха заедно на борда на „Глориана“, Мария вярваше, че се е доближила до човека Норууд, че е опознала характера му. Почти беше забравила, че той беше и капитан Норууд, корсар, грабител, враг на Испания. Ала наскоро, когато погледът му проникна през навалицата на препълнената банкетна зала и я прониза с безмилостна острота, тя повярва, че е прочела в очите му единствено враждебност. Където и да отидеше, той се озоваваше близо до нея и въпреки това помежду им се издигаше невидима бариера, която не можеше да бъде премината, камо ли пък разрушена.
Норууд се държеше така, сякаш е искрено загрижен за положението й в двора и за чувствата й, въпреки това си оставаше чужд и далечен, а студената му учтивост беше направо убийствена. Често сменящите се настроения на този загадъчен мъж не преставаха да я объркват. Днес беше. дошъл рано-рано при кралицата и бе помолил за ръката й, а в момента, когато тя беше готова да му се отдаде телом и духом, бе предизвикал в сърцето й панически страх.
Сякаш отгатнал съмненията, които я измъчваха, и готов да ги разсее, той се приведе към нея и впи устни в устата й, без да се тревожи от присъствието на Консуело. Това не беше настойчивата, бурна, плашеща целувка от Кадис. Строгите правила на приличието поставяха тесни граници на поведението му — защото всеки момент в стаята можеше да влезе някой от придворните. Все пак целувката не беше в никакъв случай кротка или братска. Тя опари като огън устните на Мария и когато мъжът я пусна, от гърлото й се изтръгна задавен стон.