Мария почти не забелязваше бъркотията в кралската спалня, защото беше съсредоточила всичките си сили да се брани срещу побеснелия нападател. След минута някой блъсна вратата зад гърба й, тя се стресна и Тишбърн се възползва от случая да я хване. Той я изблъска от леглото, после притисна гърба й до гърдите си и тя усети лудото биене на сърцето му. Босите й крака едва достигаха пода.
— Пуснете я веднага, нещастнико! Тя не може да ви помогне с нищо. — Сър Ричард говореше спокойно и решително. Видът му издаваше безстрашие и способност да се справи с всяка трудност.
— Върви по дяволите, Норууд! Ако не ме пропуснете да мина, ще й прережа гърлото!
— Обкръжен сте. — Изведнъж Норууд й се стори безкрайно уморен. — И къде ще избягате? Ние знаехме всичко и контролирахме положението от мига, когато кралицата нареди тази нощ да й прислужва мистрес Лестър. Знаехме точно кога и къде ще ударите. Всичките ви съучастници са заловени. Като заплашвате доня Мария, вие си правите лоша услуга, не разбирате ли?
— Вървете в ада, Норууд! Щом съм осъден, ще взема и нея!
Мария усети как камата се заби в гърлото й и разряза нежната й кожа. Тя не смееше да се помръдне, гласът отказваше да й се подчинява.
Дълбокият властен глас на Елизабет сложи край на бъркотията. Всички млъкнаха и се обърнаха почтително към влязлата кралица.
— Не го закачайте, щом така желае. Ако с доня Мария се случи нещо лошо, човекът, който не е изпълнил заповедта ми, ще плати с главата си.
Надигна се одобрително мърморене. От мястото, където стоеше, Мария можеше да види добре кралицата. Тя се беше изправила до леглото й, царствена и властна в скромната си лятна нощница, макар че липсата на обичайната перука разкриваше безмилостно посивелите коси. Застаряващата жена, която стоеше там без официална роба и бижута, без огромната дантелена яка и кралските принадлежности, беше тяхната кралица. В овладяната стойка на крехкото тяло личеше царственост, а вдигнатата ръка, която беше недвусмислено предупреждение за онези, които биха се осмелили да престъпят заповедите й, беше на истинска владетелка.
Мария откри Ричард непосредствено до кралицата, десницата му стискаше дълъг нож, насочен към сърцето на Тишбърн. След заповедта на кралицата той отстъпи крачка назад и Тишбърн въздъхна облекчено в ухото на Мария. Без да се бави, похитителят я обърна рязко към вратата и я заблъска към коридора.
Отново прозвуча гласът на кралицата:
— Стражи, пуснете го да мине! Направете, каквото ви казвам.
Мария не усещаше как се движи напред. Босите й крака се влачеха по гладкия под, тя се олюля и политна да падне. Ножът затрепери в ръката на Тишбърн, от гърдите му се изтръгна ядно проклятие и присъстващите заговориха полугласно. Мария различи уплашени стонове. Ръката на похитителя беше влажна от пот и той я изтри бързо в дрехата си, после подаде ръка на Мария да стане и двамата продължиха пътя си. За момент оръжието му остана далече от шията й. Младата жена хвърли ужасен поглед към безкрайния коридор. Изпълнявайки заповедта на кралицата, въоръжените стражи се разстъпваха, за да им сторят път. Зад тях — Мария не можеше да види това, но го усещаше — плътната редица мъже в ризници мъже се затваряше отново. Алебардистите бяха готови да се намесят при първия удобен случай.
Уолсингъм беше заложил капана си с изключително умение. Повече от дузина, вероятно цяло отделение алебардисти бяха повикани в покоите на кралицата. Ако Тишбърн не беше взел заложница, пътят му за бягство щеше да бъде отрязан.
Ами ако той напуснеше безпрепятствено палата и стигнеше до големия портал, какво щеше да стане с нея? Можеше ли да бъде сигурна, че ще я пусне на свобода, или ще я принуди да остане с него, докато се скрие на сигурно място?
Мария стисна здраво зъби и съсредоточи цялото си внимание върху непосредствената опасност. Трябваше да върви спокойно и да не се спъва повече. Острието на ножа отново беше съвсем близо до вената на врата й. Очевидно кралицата ценеше живота й достатъчно високо, за да даде възможност на един от заговорниците да избяга. Тази мисъл й вдъхна сила и поне малко утеха. Тя изпрати безмълвна молитва към Светата дева и смирено помоли за прошка. Тънката риза беше залепнала за мокрото й от пот тяло. Забравил всичко около себе си, мъжът продължаваше да я тласка напред.
Освобождението дойде така внезапно и неочаквано, че Мария се строполи на пода. Убедена, че ножът е свършил смъртоносното си дело, тя остана да лежи на дъските, скрила лице в ръцете си, малко учудена, че не изпитваше болки. Не беше чула нито звук, нито предупредителен вик. Когато най-после събра сили да се изправи на колене, тя видя, че Ричард Норууд се е вкопчил в смъртоносен двубой с похитителя й. Ножът се изплъзна от безчувствените пръсти на заговорника и Мария посегна да го вземе, без да осъзнава какво прави. Обърканите й мисли напразно се мъчеха да открият как сър Ричард бе успял да се промъкне толкова близо до нея. Тя сграбчи ножа, един от стражите се втурна към нея и я загърна с наметката си. Когато я отведоха настрана, Мария се опита да протестира, защото искаше да види как ще свърши битката.