— Точно така. Ние ви приехме в двора си и дори се постарахме да ви намерим съпруг, а вие как Ни се отплащате? Защо излагате на опасност живота на един от най-добрите Ни придворни?
— О, Ваше величество, никога не бих…
— Не смейте да Ни прекъсвате. — Очите на кралицата искряха от гняв и Мария се разтрепери. — Как смеете да изказвате желание за завръщане в така наречената си родина, която уж обичате и която случайно е отговорна за смъртта на собствената ви майка? Сър Ричард Норууд настоява да ви придружи лично дотам и да ви предаде в ръцете на чичо ви. Как мислите, какво ще стане с него, щом слезе на сушата в Кадис? Дълго ли ще остане свободен?
— Но аз не настоявам той да ме придружи, Ваше величество!
— Няма значение какво настоявате вие. Разбира се, Ние можем да му забраним да напуска Англия, но той няма да се подчини дори на изричната Ни заповед. Той смята, че е негов дълг да ви върне на семейството ви, защото ви е отвел като своя пленница. Не, Мария, ако настоявате на смешното си решение да се върнете в Испания, ще станете причина за гибелта на сър Ричард Норууд. Това ли искате? Може би търсите отмъщение за отвличането си? Искате да го видите мъртъв?
Мария извърна глава. Очите й плуваха в сълзи. Раменете й се разтресоха от отчаяни хълцания.
— Не, Ваше величество, разбира се, че не. Не желая злото на сър Ричард. Аз… аз го обичам.
— Аха, най-после казахте истината.
Кралицата стисна ръката й, този път не така грубо, и я придърпа да седне на едно столче до креслото й.
— Е, хайде, разкрийте си сърцето. Защо го отблъсквате, след като го обичате?
— Той не ме обича, Ваше величество.
— Той иска да се ожени за вас. Какво общо има това с любовта? О, детето ми, та помислете си само какво би означавало за вас връщането в Испания! След всичко, което сте преживели, чичо ви няма да пожелае да ви приеме в дома си. А що се отнася до гръмките приказки за приемането в манастир, Ние ви казваме открито, че сте глупачка. Има жени, които са създадени да бъдат монахини, но вие не сте от тях.
Мария не можа да скрие учудването си.
— Ние сме обичали двама мъже, Мария. Първият застраши съществуването Ни и трябваше да бъде пожертван. А вторият… — Кралицата вдигна рамене. — Той заплаши доброто Ни име и кралската Ни сигурност. Ние сме една от онези жени, които могат да живеят в добродетел. Но с това ви заявяваме, че такъв живот не е никак приятен и би трябвало да бъде избран само от онези, които просто нямат друга възможност.
Мария не се осмели да погледне своята господарка, нито да й отговори. Само мушна ръце в гънките на полата си, за да скрие треперенето им.
— И как изобщо ви хрумна, че Ричард Норууд не ви обича? Та той полага всички усилия да ви ухажва, както подобава на джентълмен. Не ви ли стига, че е готов да се ожени за вас, макар да нямате зестра?
Мария пое дълбоко въздух.
— Той и Уолсингъм ме използваха за целите си, Ваше величество.
— Е, и какво от това? Министърът е готов да използва и баба си, ако това може да помогне за осъществяване на плановете му. Вие им помогнахте да разкрият заговора, който целеше убийството Ни. Съжалявате ли за участието си?
— Не, Ваше величество, разбира се, че не!
— Макар че, както казвате, сте дъщеря на Испания?
— Аз съм половин англичанка и презирам хората, които замислят и извършват убийства.
— Добре казано. Вие сте смело момиче. Нали видяхме как се справихте с дамите, които си позволяваха да се държат нелюбезно. Защо не отидете при Ричард Норууд и не му кажете открито какво става в сърцето ви? — Елизабет потупа ръката й. — Сър Ричард е почтен човек. Той заслужава нещо по-добро от доживотна работа на галерата или жестока смърт на кладата на инквизицията.
Мария се вцепени от ужас. Никога нямаше да забрави първата си среща с Норууд, мръсната му коса и брада, силното тяло, оковано във вериги и привързано към пейката на гребците. Студена тръпка прониза тялото й и тя чу ясно плющенето на страшния камшик. Елизабет беше права. Той имаше силно развито чувство за чест и щеше да я отведе лично в Кадис въпреки изричната кралска заповед. Тя не можеше да допусне такава жертва.
Кралицата се изправи и сложи ръка на рамото й.
— Ще заповядаме да намерят сър Ричард и да го изпратят при вас. Помислете много добре какво ще му кажете, за да не му навредите. Разбира се, не забравяйте и себе си. — Тя се усмихна окуражително и излезе.
Мария се сви на столчето и скри лице в ръцете си. Кралицата я бе посъветвала да разкрие чувствата си пред сър Ричард Норууд, но това беше недопустима волност за строго възпитаните испански дами. Тя беше отгледана като горда дъщеря на испански идалго, чийто род идваше от древността, и полученото възпитание й забраняваше да рискува отказ. Преди много време, когато „Глориана“ вече беше хвърлила котва на английския бряг, тя се бе опитала да го стори. Беше отишла при него съвсем сама, но той не й позволи да заговори за чувствата си. Нямаше да понесе втори подобен отказ, но трябваше да положи всички усилия, за да го убеди да остане в Англия. Той не биваше да отива в Испания, където непременно щяха да го арестуват и измъчват. А след участието му в нападението над Картахена беше заплашен от смъртна опасност. Но как да отиде по-нататък и да му признае, че го обича с цялото си сърце, че е болна от любов към него…