Почука се и Мария скочи от мястото си. Сър Ричард влезе и застана до вратата. Лицето му не изразяваше нищо, но очите му светеха със странен блясък и около устните му играеше загадъчна усмивка. Днес обаче в нея нямаше и следа от подигравка. Мария не можа да разбере какво е настроението му и уплахата й нарасна. Норууд се държеше почтително, както винаги, но част от обичайната му самоувереност липсваше и той изглеждаше някак странно раним.
— Доня Мария, кралицата ми каза, че желаете да говорите с мен. Аз съм винаги на вашите услуги.
Казвайки това, той остана до вратата и Мария смутено извърна глава.
— Сър Ричард… — Тя заговори, без да смее да го погледне. — Нашата господарка ме уведоми, че… че желаете да ме придружите до Испания. Не мога да ви разреша. — Тласната от внезапен импулс, тя извика: — Не можете да направите това! Не ви позволявам!
— И защо, ако мога да попитам?
— Защо ли? — повтори смаяно тя. — Защото се излагате на опасност.
— А вас какво ви е грижа? За вас съм само един англичанин, пират и негодник.
— Вие сте рицар и джентълмен, сър Ричард, и аз… много бих съжалявала за смъртта ви. — Мария говореше едва-едва.
— Значи гордата испанска красавица може да изпитва и нещо като съчувствие, макар че присъства на бичуването ми, без да се трогне?
Мария стисна ръце в юмруци и в очите й пламна буен син огън.
— Наистина ли смятате, че съм искала това или дори съм се радвала на гледката? Как не ви е срам! Нали вече ви обясних — нямах възможност да го предотвратя! Знаете ли колко ми беше мъчно и как се тревожех за вас? Дори сега, почти всяка нощ… — Тя се потърси от ужас. — Виждам опръсканата с кръв палуба, чувам плющенето на камшика и… Няма да ви позволя да ме върнете в Испания. Кажете, че няма да го направите, моля ви!
Очите й се напълниха със сълзи. Ричард Норууд вдигна ръка и помилва копринената къдрица на слепоочието й.
— Значи все пак не сте равнодушна към мен, моя испанска красавице, макар че ви доведох със себе си като военна плячка и макар че съм само един проклет пират. — Тонът му беше лек и шеговит, но Мария усети, че с това само желае да скрие собствената си слабост и напора на чувствата, които заплашваха да го надвият.
Най-после преградите помежду им паднаха и двамата разбраха, че думите са станали излишни.
Ричард привлече Мария към гърдите си и впи устни в нейните, първо меко и нежно, сякаш за да подпечата съюза им, после все по-страстно. Устните й се отвориха плахо и тя обви с ръце врата му. Той беше висок и тя трябваше да се вдигне на пръсти, което предизвика смеха му и го накара да я вдигне високо във въздуха и да я завърти около себе си. Мария също се засмя и се хвана здраво за тила му, защото й се зави свят. Беше толкова щастлива, че чак не й се вярваше. Най-после беше в обятията на любимия човек, двамата бяха едно и само смъртта можеше да ги раздели.
След известно време Ричард я остави внимателно на пода, взе ръката й и я отведе до пейката под прозореца.
— Кажи го най-после! — заповяда с усмивка той. — Кажи: аз съм твоя, аз ти принадлежа с душа и тяло.
— Аз ти принадлежа. Аз те обичам. — Мария говореше на английски, бавно и несигурно, и мъжът избухна в ликуващ смях.
— И си съгласна да станеш лейди Норууд и да останеш с мен в тази студена, влажна, неприятелска страна?
— Тя не е студена и неприятелска, когато ти си тук, с мен — възрази с усмивка Мария.
— Защо ме отблъскваше, любов моя?
— Защото си мислех… мислех, че поиска ръката ми само защото си човек на честта. На кораба… тогава се опитах да ти кажа… но повярвах, че не ме искаш, и се отчаях. А после, когато ме доведе в двора…
— Уолсингъм ми нареди да го сторя и основанията му бяха толкова солидни, че чувството за дълг не ми позволи да се възпротивя. Тъй като намерението му беше Лестър да се влюби в теб, аз нямах право да ти разкрия истинските си чувства. О, сладката ми, само ако знаеше как страдах, докато те гледах да разговаряш с онзи млад глупак, а не смеех да ти кажа какво изпитвам към теб. Когато осъзнах, че интригите на Уолсингъм те излагат на сериозна опасност, реших да разкрия картите си и да пресека намерението му да те използва за целите си.