Лицето на Мария пламна от смущение и мъжът избухна в смях.
— Не искаш ли да си имаме дете, скъпа?
— Ако бог ни удостои с тази милост…
— Да не би да се боиш, че няма да го направи?
— Не се боя от нищо, когато си до мен, не се боя дори от това, че вече няма да мога да почитам бога в църквата му… Той знае какво става в сърцето ми и аз съм му вечно благодарна, че ме дари с твоята любов. Моля се само да… да те направя щастлив.
— Не се съмнявам, че ще ме направиш най-щастливия мъж на земята — увери я тържествено Ричард и отново се засмя. Този път обаче смехът му издаваше нарастващо желание и сърцето на Мария заби по-силно. Когато ръцете му се плъзнаха към гърдите й, от гърлото й се изтръгна задавен стон. Ричард сложи пръст на устните й.
— Нали ми вярваш?
— Да, обаче… аз…
Той легна внимателно върху нея и сивите очи, които можеха да гледат толкова студено и чуждо, сега бяха пълни с любов и нежност. Желанието и трепкащата светлина на свещите ги направиха почти черни.
Мария отвори устни и прие целувката му. Тя беше нежна, но много по-настойчива от предишните. По тялото й се разля непозната наслада и тя потрепери. Не знаеше, че плътското желание можеше да се предава от единия на другия. Макар и плахо, тя го прегърна и го привлече по-близо до тялото си, което тръпнеше от очакване.
Ричард беше нежен и не бързаше. Милваше и възбуждаше тялото й, докато то му отговори с готовност. Внимателните, безкрайно нежни и изкушаващи ласки по гърдите и бедрата я доведоха до върха на удоволствието. Тя го прие в себе си с нарастващ копнеж, посрещна смело болката и двамата заедно се отдадоха на любовните наслади.
След като първоначалната страст беше задоволена, двамата се прегърнаха нежно и се унесоха в сладостен сън. Мария се събуди, когато през високите прозорци в стаята паднаха първите лъчи на зората. Ричард я държеше съвсем близо до себе си, главата й почиваше на рамото му. Очите му бяха затворени, той спеше спокойно и дълбоко. Младата жена го погледна с безкрайна любов и отново се сгуши в него. Тялото й, познало за първи път любовта, пламтеше. Най-после беше изцяло негова и той й принадлежеше. Съединението с любимия мъж беше истинско, неповторимо чудо.
Ричард се раздвижи насън, ръцете му я обгърнаха по-здраво и тя се засмя. После отново се върна в нежните обятия на съня.
На следващия ден новобрачните потеглиха на север. Лятото в Англия беше прекрасно, горите и полята лежаха пред тях в цялото си великолепие, но Мария имаше очи само за съпруга си.
Имението в Аскриг беше малко, но господарската къща, построена от сиви камъни, беше прекрасна и Мария я обикна от пръв поглед. Разкошната зеленина и ярките цветове в Йоркшир бяха много различни от естанцията, в която беше израсла, но тя хареса новата си родина.
Прислужниците на Ричард приеха с радост новата господарка, а старата бавачка Алис се прояви като любезна домакиня, без ни най-малки признаци на гняв или недоволство. Щом скъпият й мастър Ричард беше обикнал тъмнокосата чуждоземна красавица с очи сини като юнското небе и щом най-после се бе прибрал в родния си дом, тя нямаше причини да се оплаква и можеше само да се радва.
Мария се страхуваше дали Консуело ще свикне с новата обстановка, но страховете й се оказаха напразни. Двете стари жени много скоро откриха какво ги свързва и бяха напълно доволни една от друга. И двете обичаха с цялото си сърце питомците си и се наслаждаваха на щастието им. Най-важното им задължение беше да изпълняват всичките им желания.
Седмици наред Мария и Ричард живяха далече от света, отдадени на страстта и любовта си. Едва днес той я бе оставил за малко, за да отиде в близкия град Машам. Любимият му кон куцаше, а ковачът на Машам беше известен с познанията и уменията си. За първи път след пристигането си в Аскриг младоженците се разделяха за повече от час. Скоро след като господарят напусна къщата, пристигна пратеник от столицата и Мария бе обзета от безименен страх, макар да не вярваше, че мъжът е донесъл заповед за незабавното връщане на съпруга й в кралския двор.
Тя излезе на разходка в градината, за да намери малко спокойствие, и когато чу стъпките на мъжа си по алеята, извика облекчено. Би познала походката му и в най-тъмната нощ и би усетила близостта му.
В градината цареше полумрак, но Мария въпреки това забеляза, че лицето на съпруга й не е усмихнато. Той се поклони учтиво, взе ръцете й и ги поднесе към устните си.
— Милейди Норууд, не беше редно да излизате в градината след залез слънце. Есенните вечери са хладни.
— Всичко наред ли е? — попита плахо Мария и го погледна напрегнато.