И всичко си пасваше идеално.
— Ето защо убиха Алек — прошепнах аз. — Онези копелета трябва да са открили следи от чума в залата под „Света София“. Тази чумна епидемия в Истанбул има нещо общо. Вероятно заради чумата онази подземна пещера е останала запечатана толкова дълго. Там са погребвали умрелите…
— Да, така е… — отвърна тя.
— Сигурно са видели Алек да влиза в тунела. Може да ги е проследил. После са го отвлекли. Погрижили са се да не издаде тайната им. Можеше да ги спре, ако публикуваше откритието си. Ето защо тръгнаха и след мен. После, с онова видео, хвърлиха вината върху ислямските фундаменталисти. Дали и това е било част от плана им, да предизвикат хаос? Но защо, по дяволите, всички тези хора трябва да умрат?
Тя снижи глас:
— Ще ти кажа какво научих. Знам, че мога да ти вярвам, Шон. И мисля, че заслужаваш да знаеш след всичко, което преживя.
Приседна до мен на белия диван.
— Двамата арестувани днес следобед край „Свети Павел“, онези, на които Малак се опита да изпрати съобщения, трябваше да раздадат хиляди дъвчащи сладкиши от две найлонови торби. Сладкишите се изследват в момента. Смятаме, че са заразени с чумния вирус, същия като от истанбулската епидемия. Очевидно хората, които щяха да ги раздадат, изобщо не знаеха за това. Казаха, че им било наредено да чакат, докато получат съобщения, а после да започнат да ги раздават на всички в тълпата, докато свършат. Малак е настоявал да го направят само ако се събере голяма тълпа…
— Искали са да заразят хората с чума? — Трудно можех да си представя що за хора биха желали да разпространят болест и смърт, но си спомних за Малак и разбрах… Такива изчадия наистина съществуват.
— Хиляда заразени са достатъчно, за да започне нещо сериозно, ако вирусът се разпространи бързо… Щяха да обвинят мюсюлманите, че са донесли вируса в общностите си.
— И убиха Бюлент, защото ми помогна, така ли?
Тя кимна.
— Копелетата отнякъде са разбрали. Може би някой ви е видял заедно.
— Нуждая се от малко въздух — изпъшках аз.
Изабел изключи телевизора и отвори вратата към балкона. Излязохме отвън и се загледахме в града. Вече се здрачаваше, а четири етажа нагоре гледката над плочестите покриви на фона на футуристичните офис сгради в Централен Лондон бе невероятна.
Видях кубето на „Свети Павел“, блеснало на хоризонта. Усетих по лицето си топлия летен ветрец.
— И други хора са били свързани с онзи Малак. Сигурно е така.
— Следим ги. Ще отнеме известно време. Те ще се скрият в миши дупки, щом разберат, че планът им се е провалил. Но имаме следи, по които можем да се докопаме до тях.
— Надявам се да ги заловите…
Тя стоеше до мен. Стиснах лъскавия стоманен парапет.
— Какво ми каза, когато се канеха да ме хвърлят в басейна? — попитах.
Зад нея се виждаха сплетените клони и листа в короната на белокор лондонски чинар, издигащ се встрани от блока. Подуших спарената миризма от листата, блещукащи в топлия въздух.
Тя погледна към паркираната отдолу кола.
— Казах „Поеми си дълбоко дъх“.
— И беше права.
В този момент разбрах какво искам повече от всичко. Усещането за загуба, разкъсващо сърцето ми, с което живеех всеки божи ден след смъртта на Айрийн, бе изчезнало. Отново се усетих като прероден. Почувствах се и странно беззащитен, сякаш в сърцето ми се отвори пролука.
— За какво си мислиш? — попита тя.
— Всичко се промени. — Главата ми се замая. Животът ми с Айрийн беше спомен, избледняла фотография, все още ценна, но от далечното минало.
— Знаеш ли… — започна тя. — Ако онези копелета не искаха да направят всичко това, никога нямаше да се срещнем.
Гледахме към града. Съвсем близо един от друг.
— Какво планираш за следващите няколко дни? — попита тя.
— Ще си почина, а после ще видя какво става в института…
— Защо не останеш тук довечера? — Усмивката й бе толкова съблазнителна.
Обърна се и ме докосна по дланта. Ръката ми пламна.
Ръцете ни се докоснаха отново.
Тя вдигна поглед към мен.
— Знаеш ли, след като бракът ми приключи, си мислех, че никога вече няма да се доверя на друг мъж.
Чувствах дъха й в устните си…
Хванах я за ръката и я привлякох към себе си. Усетих тялото й под памучната тениска.