Генералът кимна.
10
Шофьорът ускори по все още натоварените улици. Седях на задната седалка в колата. Инспектор Ердинк остана в болницата, а колегите му изчезнаха. Слепоочията ми пареха като при мигрена.
Много неща ме объркваха през последните няколко часа. В този град имаше толкова връзки с миналото, че всичко беше различно…
Неволно присвих юмруци, когато ускорихме по широк нисък мост с черни, високи до гърдите железни парапети от двете страни. Отдолу като змиорка се плъзгаше тъмна вода. От другата страна на моста се мержелееше сянката на хълм, увенчан с осветените очертания на Топкапъ сарай — двореца на османските султани. Куполът на „Света София“ блестеше с жълта светлина и с четирите си минарета приличаше на оживяла маслена картина. Звездите светеха слабо през мъглата. Пресичахме Златния рог.
Попитах шофьора кога ще стигнем до хотела, но не ми отговори. Знаех само една турска рума — мараба, „здрасти“, — така че реших да замълча.
Той ме погледна в огледалото за обратно виждане. После докосна един от онези синьо-бели кръгли талисмани против уроки, които висяха навсякъде в Турция. Когато спряхме на светофара в другия край на моста, подхвърли:
— Изглежда, твоят приятел се е забъркал в опасна игра…
Очите му останаха приковани в огледалото.
Погледнах назад — зад нас беше спряла кола с тъмни прозорци.
— Не, той не би могъл да стори това — отговорих.
Шофьорът поклати глава невярващо. Светна зелено и потеглихме, пресичайки две ленти по начин, който би причинил катастрофа в Лондон.
Той включи радиото. Дивашка песен изпълни купето, наподобяваща арабско ридание, примесено с танцов латино ритъм. После намали звука: вероятно се сети, че не трябва да пуска музика, докато е на работа.
Поехме по стръмна калдъръмена улица, а след още един остър завой пред нас изникнаха минаретата и куполът на „Света София“. Спряхме пред пергаментовожълта сграда. Постройката от османската епоха приличаше на пететажна сватбена торта. Издигаше се величествено от едната страна на тясната уличка.
Алек каза, че е избрал този хотел, защото се намирал в най-старата част на Истанбул, до върха на хълма, върху който се издигала „Света София“. Там била основана първата гръцка колония от човек на име Визант, стотици години преди походите на Александър Велики.
Мястото било избрано, защото било лесно за защита, тъй като било заобиколено с вода от три страни: Мраморно море, Босфора и Златния рог.
Недалеч от хотела се намираха останките от стария римски хиподрум, на който може би се е състезавал Бен Хур.
Но римското наследство бе само част от историята. Наблизо до хотела се намираха дворецът и харемът на османските султани, владетели на империя, която навремето се е простирала от Египет до Виена.
Слязох от колата. Стари каменни стени и избелели от слънцето сгради от османската епоха се издигаха от двете страни на уличката. Хотелът се извисяваше пред мен. Почувствах се странно неспокойно — да вървя по стъпките на Алек, да виждам нещата, които той бе видял само преди няколко дни.
Постоях за момент, наблюдавайки как полицейската кола се отдалечаваше. Усетих аромат на жасмин в топлия въздух, дочух смях и развеселени гласове. Докоснах жълтия гипс върху стената на хотела, докато изкачвах стълбите откъм улицата.
Щом влязох в сградата, ме лъхна силна вълна от климатика. Усмихнатата дама зад ултрамодерната стъклена рецепция имаше най-русата коса, която бях виждал от дълго време насам. Стана дружелюбна и много състрадателна, след като й казах името си и споделих, че съм колега на Алек.
— Всички ние толкова съжаляваме за станалото… Разбрахме от полицията, че мистър Зегливски е претърпял ужасно произшествие. Той беше толкова мил. Какво се е случило с него, знаете ли?
Не ми се искаше да й обяснявам, така че просто й благодарих за загрижеността.
Тя се усмихна учтиво, после вдигна пръст във въздуха, сякаш се опитваше да се сети за нещо важно. И след малко обяви:
— Тук има пратка за мистър Зегливски.
Обърна се и огледа рафтовете на стената зад нея, докато открие каквото търсеше — голям кафяв плик. Вдигна го триумфално пред себе си, за да ми покаже какво пише на него: „Мистър Зегливски“.
Взех плика и го погледнах с тъга. Докато приближавах асансьора, го опипах с пръсти: в него имаше няколко листа хартия и още нещо на дъното.