Плъзнахме се настрани, гумите изсвириха върху пустата улица. Ободрих се. Радвах се, че съм жив.
— Тези дипломатически коли си струват всяко пени — извика доволно Изабел, докато ловко въртеше волана, стискайки го здраво с нежните си пръсти.
— Кои, по дяволите, бяха тези типове? — попитах.
— Мисля, че по-правилният въпрос е: С какво, по дяволите, сте се захванали, че те ви искат толкова много?
— Нямам представа — извиках аз.
Поех си дълбоко дъх и отново погледнах през задното стъкло. Вече никой не ни преследваше. Изабел взе един остър завой и рамото ми се удари в прозореца.
— Добре е да благодариш на своя ангел хранител, че не хванах такси тази вечер — посъветва ме тя.
Отпуснах се в седалката и разтрих рамото си, което започна да ме наболява. Чак сега разгледах купето на роувъра, облицовано с черна кожа и излъскан алуминий. В средата на полирания волан от орехово дърво се мъдреше лъскаво лого. Страничните прозорци бяха със затъмнени стъкла.
На следващия ъгъл завихме много по-елегантно. После, след като погледна в огледалото, Изабел се отпусна в седалката си.
— Имаш ли представа колко трудно се паркира такава кола? — подсмихна се тя.
Аз все още си мислех как онези копелетата едва не ни настигнаха. Погледнах към Изабел. Мъничките й обеци, подобни на златни топчета, грейнаха, докато минавахме под уличната лампа.
Изглеждаше като човек, вършил подобни неща и преди. Хванатата й на опашка коса се вееше нежно от климатика.
Роувърът изрева, докато тя сменяше скоростите. Стръмната странична уличка, по която минавахме, беше пуста. Подскочихме през една дупка.
— В добра форма си — отбеляза тя, поглеждайки към мен. — Постоянно ходиш на фитнес, нали?
— Не. Обичам да се гмуркам. Освен това тичам почти всеки ден, но обикновено не го правя както сега, за да си спася живота. Това често ли ти се случва?
Тя поклати глава.
— Не. В повечето случаи помагам на бизнесмени и туристи. И спасявам нещастници от арест.
— А защо ни преследваха тези типове?
Изражението й стана сериозно. Май че я засегнах.
— Мистър Раян, казах ви, че това е свързано само с вас и с колегата ви Алек.
— Ами нямам никаква представа защо някой ще ме гони… Дали Истанбул не е полудял?
— Със сигурност не е!
Усетих болка в ръката си, която тръгваше от рамото ми. Разтърках я, размърдах ставата. Изглежда, нямаше нищо счупено, но ми беше изтръпнала.
Спряхме на един светофар.
— Очевидно не можете да се върнете в хотела. Ще ви заведа някъде — рече тя с тон, сякаш се канеше да намери бърлога за болно куче.
— Мога да се погрижа за себе си.
— Не вярвам в МИТ да са ви учили на самоотбрана — подсмихна се тя. Погледна към мен, после към светофара.
— Не, научиха ме да търся обяснения. А все още нямам нито едно за случилото се току-що.
— Мистър Раян, когато тук стрелят по хората, обикновено има основателна причина. Става въпрос за наркотици или нещо още по-лошо…
— Не се занимавам нито с дрога, нито с нещо по-лошо.
Тя замълча за миг, после попита:
— Ами този проект, по който сте работили с Алек? Може ли нападението да е свързано с него?
— Не мисля. Проектът не е мащабен, в него няма нищо спорно. Просто снимаме в „Света София“, за бога… Това е всичко. Що за тип ще започне да убива заради снимки?
— Е, настъпили сте някого здраво по мазола, щом онези главорези бяха готови да ви убият. А това изобщо не ми харесва.
По пътя тя редовно поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Постепенно се успокоих, дишането ми се нормализира, но усещах мускулите на краката си стегнати, като че ли бях пробягал цял маратон.
— Занимавате ли се с антики, мистър Раян? — попита неочаквано Изабел. — Това място е пълно с тях. Може би притежавате нещо, което онези типове искат, нещо ценно. — Усетих подозрение в гласа й.
— На грешен път сте. — Настойчивостта й, че всичко това е свързано с мен, ме вбесяваше. — В института не търгуваме с антики и не се занимаваме с контрабанда. И не нося нищо, което да ги съблазни! — Потупах джобовете на панталона си.
И в този миг пръстите ми докоснаха флашката на ключодържателя.
За момент се поколебах дали да спомена за нея пред Изабел. После изведнъж реших да й я покажа. Извадих я и пренебрежително я размахах във въздуха.
— Това е единственото нещо, което са ми дали, откакто дойдох тук. Беше оставена на рецепцията в хотела, в плик заедно с няколко снимки за Алек. Не мисля, че биха се опитали да ни убият заради това.
Тя посегна към ключодържателя.