Повечето коли пазеха дистанция от нас, а някои хора край пътя се обърнаха да ни погледнат, докато минавахме.
Толкова ли биехме на очи? Нима западняците все още бяха мишени тук? Каквото и да говореха за новия Ирак, аз не се чувствах в безопасност. Шансовете да ни уцели РПГ или някой снайперист бяха твърде големи…
В далечината се мержелееха сиви хълмове. Редица от палми изпъкваше върху нисък хребет. От двете страни на широката асфалтова лента, по която карахме, се издигаха прашни тополи.
Марк подкара хамъра по-бързо. Той ускоряваше всеки път, когато минавахме покрай сгради, изоставена бензиностанция или ограден двор, зад чиито стени се виеше дим. Тук-там край шосето се издигаха купчини бетонни плочи. Пътувахме и по отсечки, върху които отнякъде бе навян цял килим от мръсотия и никой не си правеше труда да я почисти.
Край пътя вървяха мъже със сурови лица; араби в джелаби и чалми, някои чак до рамото, и стройни гологлави мъже с черни торбести панталони. Други, със загрубели лица, носеха куфии в червено и бяло каре, навити върху главите им. Само веднъж видях жени — цяла тълпа, застанала край пътя, сякаш чакаха нещо. Черни шалове покриваха лицата им. А черните им рокли, дълги до глезените, сигурно направо ги изпичаха в горещината.
Навсякъде растяха сухи бурени. След малко прекосихме широка река. Бетонният мост май бе ремонтиран наскоро. От другата му страна имаше контролно-пропускателен пункт с пазачи, които ни поискаха документите. За наш късмет опашката беше малка, два разнебитени камиона чакаха пред нас. После дойде нашият ред. Охранител със зелена униформа ни махна да минаваме веднага щом Питър му показа нещо. Тези не носеха лъвски емблеми, само чернобели значки. Видях други бдителни стражи да ни наблюдават иззад високите до раменете бетонни бариери, издигнати до моста.
— Виждал ли си Тигър преди? — попита Марк.
— Не — отговорих. Наблюдавах как калната ленива река изтича в равния, мъглив пейзаж.
После отново потеглихме бързо и излязохме в околността.
— Знаеш ли кой е минал по този път преди теб? — попита Марк и се обърна да ме погледне.
— Не.
— Само Александър Велики, двама римски императори, персийците, мюсюлманите, монголите, османците, английските батальони и американските морски пехотинци.
— Оживен малък път — отбелязах аз.
— Някои от местните твърдят, че по околните хълмове имало джинове — зли духове, които носят лош късмет — обясни Марк.
— Малко е песимистично — отвърнах аз.
— Двамата синове на Саддам бяха заловени в онова предградие, през което минахме току-що. Те трябва да се тревожат само за човешките джинове.
Пътят се стесни. Виеше се през полите на планината, стигаща до хоризонта. Сега от двете страни се издигаха дървета, борове и дъбове. Колкото по-надалеч отивахме, толкова по-дебели и по-зелени ставаха те. Малкото къщи, които подминахме, изглеждаха по-стари, построени от камък и дърво, а не от бетон и кална мазилка. Видях овчар със стадо дългоруни мръсни овце.
Накрая, след като намалихме заради няколко опасни завоя и завихме по каменист еднолентов път, се озовахме на равна открита местност със закърнели дъбове край нея. Два жълти хамъра блокираха пътя. Видях блясъка от оръжия, насочени към нас.
Марк излезе веднага щом спряхме. Вдигна ръце високо във въздуха, докато вървяхме към хамърите. Остави вратата си отворена. Джипът се изпълни с горещина и птиче чуруликане. Побиха ме тръпки. Изби ме пот. Питър се надигна.
— Не казвай на тези типове защо сме тук. Аз ще отговарям на всички въпроси. Ти само се возиш с нас, нали, Шон? — нареди ми той.
Слава богу, нямаше нужда от обяснения. Марк размени няколко думи с войник, облечен в тъмнозелена униформа, когото зърнах до вратата на хамъра му. Човекът вероятно беше местен — с гъста брада, — но можеше и да е европеец или американец.
Когато се обърна, Марк не обели и дума. Всички гледахме как единият хамър даде на заден, за да ни пропусне.
След около километър спряхме в едно сечище до пикап тойота. Сега пред нас се издигаше планина с високи сиви канари, а пред погледа ни се открои скала от нашарен бял варовик. Сякаш по скалата се бяха стичали сълзи.
Първото нещо, което ме впечатли, след като излязох от автомобила, бе температурата. Не ми се стори толкова горещо, както долу в равнината. После, с полъха на вятъра, долових миризма на нещо развалено. Изпитах странно чувство на това място. Всички се огледахме. Сетне някой извика. Висок младеж с гъста брада и черно расо тичаше към нас, вдигнал ръце във въздуха. Първо си помислих, че ни поздравява. После проумях какво казва.