— Абдал, страхотно е да те видя. — Целунахме се по бузите. — Някой друг свърза ли се с теб? Трябваше да се срещна с една колежка тук. Тя щеше да дойде с нас тази сутрин.
— Сега пристигам — отговори той. — Чакай да видя дали имам съобщения. Обърна се и влезе в кабинката. Погледнах гърба на сакото му. Сякаш беше спал с него.
— Няма съобщения — информира ме той, когато се обърна отново към мен. — Ела да видиш новата ни лаборатория. Искам да ти я покажа. — Изглеждаше изморен, като ловджийско куче след лов.
Реших да забравя за Изабел. Тя си знаеше работата.
Цели двайсет минути той ме развежда из хаотичните офиси и чисто новите лаборатории, разказвайки ми от игла до конец за новите изследователи и реставратори, работещи в „Света София“.
— Тази година всичко се фокусира върху главната апсида — обясни той, докато минавахме през стая, където малки парченца от мозайки бяха положени върху дълги маси.
— Алек занимаваше ли се с някой друг обект, нещо, което не е било свързано директно с нашия проект? — попитах аз.
— Не, работеше само там, където се договорихме. Нямаше причина да ходи другаде.
Разочаровах се.
— Хайде, да отидем там. Сам ще видиш къде е работил — предложи Абдал. Изражението му стана сериозно, сякаш не одобряваше намека ми, че Алек е правил нещо непозволено, а Абдал е знаел за това.
Излязохме през една странична врата. Вървяхме десет минути до главния вход към „Света София“. Абдал ходеше бавно. Огледах се, но не забелязах някой да ни следи. Дали се бях измъкнал от мрежата, или се беше случило нещо, за което не знаех?
Докато подозрително оглеждах минувачите, в съзнанието ми изникна образът на убийците, които ни преследваха в хотела преди няколко дни. Взрях се в туристите — от всяка страна по света — и в уличните търговци, продаващи пощенски картички и бутилки с вода. Дали онези проклети копелета все още ме търсеха?
Служебната карта на Абдал ни прекара край дългите опашки с туристи пред главния вход към „Света София“. После, избягвайки тълпите, струпани около екскурзоводите в дългото високо преддверие, стигнахме до основната част от сградата, където стана много по-хладно. Познавах добре това място. Всеки път, когато влизах вътре, изпитвах усещане за святост, за духовност…
Може би се дължеше на застоялия въздух, на тънкия слой прах от мрамор и стари тухли или на приглушените гласове и вдигнатите нагоре лица… А може би просто самите размери на древната сграда и масивните й стени, издигащи се като крепост на вярата, ми вдъхваха това усещане.
По време на конкурса за проекта прекарах няколко дни в „Света София“. Този път обаче, в средата на лятото, корабът изглеждаше по-светъл заради слънчевата светлина, пронизваща въздуха от редиците луминесцентни прозорци на второто, третото и на далечното четвърто ниво. Хиляда години това е била най-голямата християнска църква на света, а величието й е било реклама за успеха на империята, която я е построила.
Когато Абдал ми показа стенописите и мозайките, фотографирани от Алек, той ме заведе до място, оградено с високо скеле около султанската галерия. Туристите около централния кораб — стиснали фотоапарати и пътеводители — се втренчиха в нас, когато Абдал почука по стоманената врата, даваща достъп до закритото място. Отвори ни възрастен белокос мъж. Зад него видях двама други, коленичили до тънките колони, подкрепящи галерията.
— Възможно ли е някой да е завел Алек някъде другаде, за да гледа мозайки? Говори се за други интересни мозайки наблизо — подхвърлих аз.
Абдал ме изгледа така, сякаш бях обидил семейството му.
— Не, абсурд! — Той поклати енергично глава. Изглеждаше ядосан. — Тук са интересните неща. — Посочи към мястото, където работеха мъжете.
— Питам само защото се чудех дали някой го е завел в подземията. Някои тунели и водоеми бяха отворени наскоро, нали?
Той вдигна рамене.
— Колегата ти работеше където му казахме. Ние сме много стриктни за тези неща. Проектът ви включваше само работа на места с обществен достъп. Показах ти ги.
Някой зад Абдал извика на турски. Той се обърна и също извика нещо. Един мъж от другия край се изправи, пое към нас и размаха ръце. Абдал се обърна към мен. Не изглеждаше доволен. Когато мъжът ни приближи, от устата на Абдал се изля поток от турски думи. Чух името си някъде по средата.
— Мараба, мистър Раян — поздрави ме сериозно човекът, щом Абдал приключи. Поклони се.
Беше дребен, с оредяла черна брада и груба кожа. Друг археолог, предположих. Носеше поло и кремав панталон. Изглеждаше загрижен.