— Красиви са — отбелязах аз.
Погледнахме снимката. Бюлент кимаше тъжно. Знаех какво се опитва да ми намекне.
— Сега тръгвам — прошепна той.
— Защо поне не ми кажеш къде си водил Алек?
Изражението му стана по-грубо.
— Не мога да ти помогна повече. Отговорих на въпросите ти. Сега трябва да ме оставиш на мира.
— Можеш да обясниш къде си го водил. — Повиших тон. Нямаше да се откажа.
Размаха ръце във въздуха помежду ни, опитвайки се да ме успокои.
— Трябва да забравиш всичко това. Мястото, където го водих, се охранява, ефенди. Поставили са камера над вратата. Няма да те заведа там — заключи демонстративно.
— Дай ми поне още един жокер…
Той присви очи.
— Ефенди, ще ти кажа още едно нещо, но после спираш да ме разпитваш и ме оставяш на мира. — Наведе се към мен. — Хората, които работят там, влизат и излизат през една странична врата в двора пред нашия офис. Това е всичко, което мога да ти доверя.
Бюлент се изправи, а аз останах с впечатлението, че иска да се измъкне бързо. Явно беше решил, че срещата му с мен е грешка. Аз също се надигнах от мястото си.
Той протегна ръка.
— Съжалявам, не мога да помогна повече.
Стиснахме си ръцете. Отправи се към вратата, а аз приседнах за секунда, но после хукнах след него. Вече на прага, той се обърна и ме изгледа учудено.
— Един последен въпрос.
Бюлент недоволно сбърчи вежди.
— Не, стига вече.
Рискувах.
— Какво е работното време на тези хора под „Света Ирина“?
Той поклати глава. Аз не отстъпвах. Погледна набързо към улицата. Поведението му се промени. Наистина изглеждаше уплашен.
— Това е дребна молба. Довери ми се заради Алек, ако не за друго.
Той стисна очи за няколко секунди, отвори ги и завря лицето си в моето.
— Добре, ефенди, приятелю на Алек, който не се отказва лесно… Ако искаш да ги видиш и да се увериш, че говоря истината, ще ти кажа… — Той стисна ръката ми. — В четири часа всеки следобед двама души излизат на двора. Тогава приключват смяната си под „Света Ирина“.
— Как да ги позная?
Бюлент изсумтя пренебрежително:
— Дрехите им са покрити с прах. А и единствено те използват този изход. Сега си наясно и можеш да се увериш с очите си, че ти казвам истината. Ала знаеш ли какво си мисля… — Пръстите му се вкопчиха в рамото ми. — Алек загина, понеже се е забъркал в нещо още преди да дойде в Истанбул. Не смятам, че е свързано само с това тук…
И после изчезна.
Върнах се в кафенето. Двама сервитьори, младежи със зализани черни коси, и възрастен сивокос мъж зад бара се взираха в мен. Седнах на мястото си. Група туристи на една маса също ме гледаше. Привличах доста внимание. Беше време да си тръгвам.
След минути седях в такси и пътувах към къщата на Питър.
Исках да разбера какво се е случило с Изабел. Защо не се появи? Тъй като никой не ме следеше, отново се замислих какво ли са наумили тя и Питър. Трябваше ли да ги информирам до какво съм се докопал?
Шофьорът на таксито ме погледна в огледалото си, докато маневрираше през ранния сутрешен трафик.
Ако Изабел беше пристигнала във вилата на Питър, щях да й кажа, че в четири часа отивам в „Света Ирина“. И ако настояваше, тя също можеше да дойде. Вероятно бе добра идея да я взема със себе си. Поне щях да спазя уговорката си.
Разхождах се нагоре-надолу, докато чаках някой да отвори портата пред вилата. Когато най-накрая човекът на Питър се появи, веднага попитах дали Изабел се е обадила. Сам се изненадах от това колко бързо изстрелях въпроса.
— Не, сър, но мистър Фицджералд се върна — отговори той.
Преведе ме през къщата до малко дворче. Водопад от розови храсти се спускаше по три от варосаните стени. Питър седеше до масичка за кафе и говореше по телефона. Махна ми да се настаня на висок стол с дебели възглавнички. След още няколко минути приключи разговора си. Арогантността се излъчваше от него като горещина от огън, и то не само в начина, по който седеше, или в изражението на лицето му… Станах и закрачих.
— Шон, с какво си се захванал? — попита той.
Разказах му, че Изабел не се е появила, споменах за Бюлент и за „Света Ирина“. Всъщност издадох почти всичко. Запазих за себе си само една малка тайна, която едва не изтърсих, но нещо ме спря.
Изчезването на Изабел все още ме дразнеше, но той изобщо не изглеждаше притеснен.
— Ние можем да поемем оттук, Шон — предложи надменно той, когато приключих с историята си.