Втренчих се в него, зарадван, че не съм му доверил всичко. Пълен тъпанар! Бях разбрал къде е снимал Алек, а този тип искаше само да се отърве от мен.
После внезапно се извини и тръгна. Докато го чаках да се появи отново, се замислих какво да предприема по-нататък.
— Не смяташе да ходиш сам в „Света Ирина“, нали? — попита той, когато се върна след няколко минути.
Точно това планирах да направя.
— Мислех, че Изабел може да дойде с мен.
— Тук имаме много опитни хора, Шон. Те са обучени за такива неща. Наистина не трябва да се замесваш. Ако онези мръсници са убили колегата ти, ние ще ги открием. Бъди сигурен в това. — Той скръсти ръце, после докосна устните си с показалец и се втренчи в мен. — Ти направи достатъчно.
— Какво е станало с Изабел? — попитах аз.
— Не се безпокой, при нея всичко е наред. — Изражението му остана непроницаемо.
Просто искаше да ме разкара…
— А знаеш ли още нещо, което би могло да ни е от полза, Шон? — Дали не се е досетил за малката ми тайна?
— Не — отговорих с монотонен глас.
Той продължи да ме изучава с очи.
— Тогава остави нещата на нас. Аз ще организирам полета ти до дома. — Отново скръсти ръце, сякаш се опитваше да вземе решение вместо мен. После ме дари с една от съвършените си фалшиви усмивки.
— Няма да се отървеш от мен толкова лесно — отговорих. — Дойдох тук, за да разбера какво се е случило с Алек, а все още не знам. Ако се върна в Лондон, вие никога няма да ми кажете нищо.
— Наистина трябва да помислиш първо за сигурността си, Шон. Вече си открил много. Добре си се справил. Но тук повече няма какво да правиш. Време е да се намесят професионалистите.
— Не можеш да ме спреш. Ще отида до „Света Ирина“. Искам да видя онези хора с очите си. Безсилен си да промениш решението ми, така че не се опитвай.
Нямаше начин да се откажа, защото щяха да последват всички онези глупости: „Съжаляваме, сър. Ще ви информираме, сър“. Знаех обичайната практика. Цели седмици нямаше да чуя нищо. После месеци. И преди да разбереш, минава година, а делото остарява. Ако имах късмет, щях да получа писмо с извинения, в което щеше да пише, че още работят по случая. Може би щях да си изпрося кратка среща, ако бях достатъчно настоятелен, но със същия краен резултат.
Вече нямаше какво да губя — нямах семейство, а най-добрият ми приятел беше мъртъв.
— Днес следобед отивам в „Света Ирина“. Ще се видим там, ако успееш. — Усмихнах се насила.
Той изглеждаше изненадан или може би се преструваше, но изобщо не ми пукаше.
— Заслужаваш награда за упоритостта си — заключи той. — Какво възнамеряваш да правиш?
Продължих да говоря спокойно. Горещината ме дразнеше. Най-горещият ден от пристигането ми. Почти колкото в Северен Ирак.
— Искам да видя онези хора с очите си. Това е всичко.
— Е, щом настояваш, ще те заведем там без проблеми. Но…
Настъпи мълчание. Следваше уловката.
— Ще правиш каквото ти се каже, ни повече, ни по-малко, или няма да носим отговорност за теб. Не забравяй как загина колегата ти. — Тонът му беше премерен, думите — студени.
Извърна глава. Неговият човек стоеше до вратата към коридора, водещ към външния свят. Той му кимна.
— Мисля, че е време за обяд.
21
— Проклети глупави демонстранти! Какво нахалство! — възнегодува лорд Бидонър, клатушкайки се нагоре по мокрите гранитни стълби, водещи към лъскава черна врата. — Ние сме във война. Те не знаят ли? — Той изпъшка. — Радвам се да видя, че се справяш, Арап. Тъкмо навреме.
— И аз се радвам да ви видя, сър — поздрави Арап Анак. Шофьорът на лимузината държеше над главата му огромен черен чадър. Изчака лорд Бидонър да изкачи стълбите.
Тротоарът изглеждаше опустял. В края на улицата трафикът пъплеше по „Хеймаркет“ към площад „Трафалгар“.
Над тях августовският дъжд се стичаше по гладката гипсова фасада на елегантна лондонска къща. Когато Бидонър изкачи стълбището, блестящата врата между белите колони се отвори. Червеното око на охранителна камера се взираше в тях от бронзова лъвска глава, поставена над входа. Широк коридор, постлан с бял мрамор, се простираше зад прага.
Портрети в позлатени рамки на хора с перуки или цилиндри изпълваха стените. Черна мраморна стълба, която би изглеждала добре в стар холивудски мюзикъл с Фред Астер, водеше нагоре към балкона.
Усещаха се традицията и богатството: политурата с мирис на лавандула, като полъх от скъп парфюм, безупречно чистите слуги, тишината, която се спусна, щом входната врата се затвори зад тях… На Арап му харесваше. Това беше неговият свят.