— Клетвата ви за мълчание скоро ще бъде възнаградена — заяви той.
— Промяната най-после идва.
22
— Не трябва ли да тръгваме?
Беше три и пет. Съдовете от обяда още стояха неприбрани. Салатите, поръсени с лимон, бяха вкусни, но аз едва докоснах моята. Питър се държеше като в обикновен ден.
Погледнах си часовника.
— Вечно се безпокоиш за нещо… — ухили се самодоволно той.
Исках да му изкрещя, но не го направих. Вероятно така само щях да го развеселя.
— Не забравяй, че стига да поискаш, веднага можеш да се върнеш у дома.
— Ще ти се. Не бягам така лесно.
След няколко минути той стана и ми направи знак да го последвам.
Качихме се на задната седалка в роувъра, паркиран пред къщата на Питър. Отпред се бяха настанили двама мъже, облечени като туристи, с ризи на цветя и ярки шорти. Лъскав екран за сателитна навигация блестеше върху конзолата между предните седалки.
Облегнах се на кожената дръжка. Автомобилът приличаше на онзи, който караше Изабел, но беше по-добре оборудван. Отпред имаше голяма решетка, издигаща се на около трийсет сантиметра над капака.
— С това ще бием на очи отдалеч — отбелязах аз.
— Никак даже. Много от местните карат такива коли, стига да могат да си ги позволят. Ще се изненадаш кой ги харесва.
— Ще сложиш ли по един британски флаг на предната броня?
Питър не обърна внимание на сарказма ми. Размени няколко неразбираеми коментара с мъжете отпред. После се обърна към мен:
— На площад „Таксим“ има демонстрация против атаките срещу джамии в Европа. Обаче няма защо да се притесняваме. Ще минем по друг път.
— Страхотно. — Почувствах се спокоен, готов на всичко.
Питър ме гледаше странно, сякаш си мислеше, че не възприемам демонстрациите достатъчно сериозно.
— Знаеш ли какво стана в Лондон миналата събота? — попита ме той.
— Бях съвсем наблизо.
Той ме стрелна с поглед, сякаш близостта ми с онзи бунт ме уличаваше по някакъв начин.
— Копелетата ми съсипаха вечерта — обясних аз.
Седяхме мълчаливо, докато прекосявахме широк мост над Златния рог. От двете страни бяха опънати дълги транспаранти, поздравяващи ни с добре дошли в Истанбул на английски, немски и френски. Подобни транспаранти висяха и от стълбовете за уличното осветление.
— За какво е всичко това? — попитах аз.
— Турция обича туристите си — обясни Питър.
В тази по-стара част от града хората из улиците изглеждаха по-бедни. Огледах лицата им. Много от тях бяха трайно сбръчкани от слънцето.
— Почти стигнахме — обяви Питър. Погледна към навигационната система. Тя показваше триизмерна карта на местоположението ни, непривлекателните жълти сгради от двете страни на улицата. Мъничка червена точка мигаше по средата на екрана.
— С това можем да проследим всичко — заяви самодоволно той, сочейки към сателитната навигация. Червената точка се движеше. Той натисна един бутон. Точката се превърна в блок от пиксели, когато я увеличихме. А пикселите се превърнаха в черния покрив на нашия рейндж роувър.
Видях хора, които се движеха край колата. Образът бе по-ясен, отколкото при всяка навигационни система, която можеше да се купи в магазините.
— Този град се пръска по шевовете — отбеляза той. — Кълна ти се, че усещам експлозията на световното мюсюлманско население чрез този град, като пулсираща точка. Знаеш ли, че в Истанбул има по-голям ежегоден приток на имигранти, отколкото в Ню Йорк?
Не отговорих. Някои хора си мислеха, че ще намразя исляма след смъртта на Айрийн в Афганистан, но аз просто исках да науча повече за него, да го разбера.
Видях кубето и минаретата на „Света София“. Купища туристи се стичаха по хълма към храма, махайки си с ветрила в горещината, със зачервени от слънцето лица. В магазините продаваха килими, сини плочки, картички и потни бутилки с турска кола. Видяхме висока, избеляла от слънцето тухлена стена. Сега пътят беше покрит с павета, толкова изтъркани, че блестяха. В тази част от Истанбул се усещаше Средновековието. Страничните улички криволичеха между порутените четири-пететажни сгради, наведени една към друга като старци, подредени за снимка.
Завихме в стръмна тясна уличка с ресторанти и картинна галерия. Отляво остана външната стена на Топкапъ сарай. Сигурно беше висока поне дванайсет метра. Беше построена от дялани камъни: първо бяха наредени по-големите, направо блокове; над тях бяха зидани дълги тухли; отгоре още блокове; после слой шист и отново тухли; зидът завършваше с назъбен връх… Почти четиристотин години поколения султани са управлявали мюсюлманския свят от двореца зад тази стена.