След това стигнахме до кръстовище със страничен път отдясно. Пътят напред беше блокиран от половинметрови железни конуси. Към нас приближи служител в синя униформа от охраната на вицепрезидента, което бе изписано с бели букви над горното му джобче. Шофьорът ни смъкна прозореца си и му махна. Охранителят също махна и отстрани конусите, за да минем.
От дясната страна на уличката имаше бял железен парапет, монтиран в ниска стена. Зад нея се извисяваха огромни каменни подпори, докосващи небето — задните бастиони на „Света София“.
Отляво редица триетажни къщи в един и същ стил напомняха за дъсчените къщички в Америка. Зърнах пепеляв купол, увенчан с шип и златен полумесец на върха. Приличаше на клечка за коктейли, покрита със скъпоценни камъни и забита върху увехнала черешка. „Света Ирина“.
Погледнах си часовника. 15:45. Разполагахме с петнайсет минути да стигнем до другата страна на „Света Ирина“. Достатъчно време. Стига портите през стените на Топкапъ сарай да са отворени.
Портата, през която трябваше да минем, се наричаше Баб-и Хамаюн, Султанската порта. Била построена от Мехмед Завоевателя шест години след като завладял града. Над сводестия вход имаше голяма табела с арабски надпис и той изпъкваше от дворцовата стена с квадратна портална постройка. Главите на непокорните, които не се подчинявали на султана, били излагани тук, за да задушат бунтовете.
Когато стигнахме, ултрамодерен автобус запушваше портата, сякаш беше заседнал в зейнала паст. Губехме ценно време.
Прехапах устни от напрежение, докато чакахме. Надявахме се да последваме автобуса през портата. Но той не помръдваше…
— Да видим какво става от другата страна — предложи Питър и почука по екрана. — Тази порта не е за автобуси, макар че е достатъчно широка, за да могат да преминат… Виждал съм ги. Не трябваше да се бавим тук.
Навигационният екран показа предната част на автобуса, надничаща през портата, и открито пространство с дървета, където се трупаха хора.
Питър почука отново по екрана и прокара пръст по него. Образът, който наблюдавахме — тънки дървета и бели пътеки, — се придвижи надясно, после направо. Появи се сграда с пясъчен, покрив. Сградата се смъкна надолу по екрана. Видях двор и веднага разпознах входа към Лабораторията за консервация и реставрация, която посетих сутринта. Наближаваше четири следобед.
— Вероятно има и друг вход — предположих аз. — Дворът е само на две минути път оттук. — Трябваше да видя онези хора, да се уверя в думите на Бюлент със собствените си очи.
— Не се паникьосвай — успокои ме Питър. — Нищо няма да пропуснеш.
Групи нещастни туристи също се тълпяха наблизо. Не само автомобилите не можеха да влязат през портата в Топкапъ сарай, но и потокът от пешеходци, който напираше към същата порта, беше блокиран.
— Защо, по дяволите, отиват натам? — Въпросът ми не беше насочен конкретно към никого.
— Може би трябва да заобиколим до друга порта — предложи спокойно Питър.
— Боже, можеше да го предложиш преди пет минути. Сега вероятно сме ги изпуснали.
— Не мисля. — Той заби пръст в екрана. — Не могат да се скрият от това. Климатът в Истанбул улеснява сателитното наблюдение в реално време. Повярвай ми, ако искам, мога да проследя всеки просяк, на когото техният министър-председател е дал милостиня след петъчното си посещение в джамията.
Не се успокоих много от тази реч.
— Чакай! — възкликна Питър. — Погледни ги. Смятам, че това са нашите хора.
Две малки тъмни фигури се движеха по екрана. Пресичаха двора, излизайки от единия ъгъл, точно както ги описа Бюлент. И двамата носеха по нещо.
Точно тези копелета чакахме. А аз ги пропуснах.
— Пълен провал! — възкликнах.
— Още не — отговори уверено Питър.
Почука по екрана, премести курсора с върха на пръста си и докосна една от фигурите. Екранът се фокусира върху бавно движещия се обект.
После образът се замъгли от сянката на дърветата, но след моментно колебание устройството продължи да следи обекта.
— Тези хора търсим — заяви Питър.
Почука отново по екрана. Той увеличи фигурите. Устата ми пресъхна от напрежение… Почувствах, че кожата ми настръхва. Сега фигурите станаха по-ясни.
Различавах рамене. Дали носеха прашни работни дрехи?