Които и да бяха, те тръгнаха по пътеката, водеща директно към портата, където бяхме заседнали. Идваха към нас! Дали щяха да изчакат и да минат покрай нас, когато автобусът най-накрая потеглеше? Погледнах към него, сякаш исках да го помръдна.
— Измъкни се! — нареди рязко Питър. — Нататък. — Посочи надясно.
Шофьорът ни, с гладка, почти плешива глава, маневрира към пътя, вървящ успоредно с високата каменна стена на Топкапъ сарай и слизащ надолу към Босфора. В далечината заискри копринен блясък от синя вода.
— Къде отиваме? — попитах аз. Погледнах към екрана. Внезапно разбрах защо се движим. Двамата, които следяхме, бяха поели по трилентов път. Отдалечаваха се от блокираната главна порта и се движеха паралелно с нас, но от другата страна на дворцовата стена.
Ала ние се движехме по-бавно от тях. Колите пред нас едва пъплеха. После, след около сто метра, спряхме на кръстовище. Трафикът беше ужасен.
Питър седеше облегнат назад, почти изгубил интерес. Климатикът ни с мъка се справяше с горещината. Чух вик от улицата. Отново спряхме.
Усещах как ме обзема отчаяние. А Питър изглеждаше абсолютно безгрижен — не само заради онези копелета, а за всичко.
Помръднахме още сантиметър напред.
— Не ти пука за това какво стана току-що, нали? — попитах го аз.
Той ме погледна с едва прикрито презрение.
— Не е вярно.
— Не знаем нищо за тези типове. — Посочих към екрана, опитвайки се да говоря спокойно.
— Хайде да ги проследим и да видим къде отиват…
Натисна един бутон отстрани на устройството. Резолюцията на екрана се подобри. После образът се разпадна на квадратни дигитални блокчета, преди да се изглади отново.
Наблюдавахме как двойката завива наляво към широк паркинг. Автобуси с бели тавани бяха паркирани в единия ъгъл, около тях беше безлюдно. Копелетата, които следяхме, прекосиха паркинга и продължиха по друга трилентова улица. Дали Питър имаше свои хора на терен в онази част от Топкапъ, които да дебнат в засада? Затова ли беше толкова безгрижен?
Стигнахме до подножието на хълма, където се наложи да чакаме на опашка пред оживено кръстовище, водещо към двулентов път с банкети по средата. Той продължаваше край Босфора, блеснал в горещината директно пред нас. Питър нареди на шофьора да завие наляво, към Златния рог. Удивих се колко отегчен изглеждаше.
После екранът отново се разпадна на блокчета. Питър натисна бутон в долния край.
Екранът изключи напълно.
Вдигнах безпомощно ръце. Не можех да повярвам на очите си.
— Ще ги изгубим!
Питър натисна друг бутон. Екранът си оставаше празен.
После щракна трети бутон отгоре и екранът светна с меню. Отне му повече от минута да фокусира екрана отново върху автобусния паркинг. Но там нямаше и следа от двамата. Изгубихме ги, а още не можехме да се измъкнем от трафика.
— Съжалявам — промърмори той. Ала хич не изглеждаше да съжалява.
Отпуснах се назад и присвих юмруци. Роувърът отново мръдна напред и спря.
— Трябва да изхвърлиш тази система на боклука.
— Следваме много насоки, свързани със смъртта на колегата ти. Тази е само една от тях, Шон. Прояви търпение. Не е добре да се разстройваш. Не можем да търчим насам-натам като безмозъчни идиоти. — Млъкна, а после продължи по-бавно, сякаш искаше да ме убеди: — Защо не се върнеш в Лондон? Това наистина вече не е твоя работа. Ще те информирам, обещавам.
Стиснах дръжката на вратата.
— Не обещавай — отвърнах. — Чувал съм твърде много обещания. — Шофьорът погледна Питър в огледалото и видях как ръката му се насочи към един бутон на таблото.
Знаех какво ще последва. Щяха да ме задържат, а след това да ме закарат право на летището и да ме пратят обратно в Лондон. Дръпнах дръжката на вратата. Тя помръдна. Чух прещракване. Отворих. Точно навреме.
Питър ме изгледа с презрение.
— Къде си мислиш, че отиваш? — Посегна към мен.
Отблъснах грубо ръката му.
Изражението му се промени.
Две години в колежа тренирах бойни изкуства. Бях поотвикнал, но знаех какво да правя. Най-важното бе да се движа бързо. Не е висша математика, просто трябва да изпробваш шансовете си. А това бе моят шанс. Колата не се движеше…
Извърнах се настрани и изскочих навън през полуотворената врата. Блъсна ме стена от горещ въздух.
Хукнах покрай камиона отдясно и изтичах до една уличка. Когато стигнах края й, погледнах назад, а сърцето ми сякаш щеше да изскочи. Човекът, който седеше спокойно до шофьора на Питър и наблюдаваше всичко, сега ме преследваше бързо по уличката. Не бях го изпреварил с много, но внезапно се изпълних с увереност. Поне в бягането бях добър.