— Изучих техниката му за дране на жертвите. Винаги е започвал от шията, за да може кожата да бъде свалена почти напълно от тялото, а лицето да остане недокоснато.
Сега докторът трепереше неудържимо. Бяха паркирали камиона на малък неохраняем паркинг зад главната улица на истанбулското предградие Бебек. Босфорът се намираше само на няколкостотин метра. Там бяха и претъпканите ресторанти, и магазините на главната улица в Бебек.
— Имаме работа за теб, но преди да започнем, искам да се уверя, че знаеш какво е наказанието, ако създаваш неприятности. Разбираш ли?
Докторът кимна енергично. После заплака. Не силно, тихичко.
24
Бюлент караше мръсно, зелено „Рено Испейс“ — от онези стари модели с големите брони. Колата направо плачеше за миене. Хукнах след нея.
Някакво куче се разлая диво. Хората се обърнаха и се втренчиха към мен, но аз продължих напред. Просячето, от което купих картичките, също хукна подире ми. Нямах представа защо.
После изсвири с уста. И то толкова пронизително, че можеше да пробие стомана.
Извиках с все сила:
— Бюлент!
Свиренето и крясъците трябва да са го накарали да погледне в огледалото.
Той спря и даде на заден към мен. Момчето протегна ръка, а на лицето му се появи голяма усмивка, сякаш бе спечелило медал.
— Не му давай нищо, мистър Раян, бей! — кресна Бюлент от открехнатата си врата.
Извика момчето и му подаде нещо. То изглеждаше разочаровано. Бюлент изруга разгневено. Момчето изтича обратно при мен с протегнати ръце, а аз пъхнах в тях най-малката турска банкнота, която успях да намеря в портфейла си. То избяга радостно. Лицето на Бюлент изразяваше неодобрение.
— Мистър Раян, през лятото тези момчета изкарват повече пари, отколкото е полезно за тях. Е, как мога да ти помогна? Нямам повече информация за теб. Вече ти го казах.
— Трябва да поговорим, защото става нещо невъобразимо… И ще продължа да се връщам при теб, докато се съгласиш да се срещнем. — Сигурно тонът ми го убеди. Не говорех ядосано, но решително.
Той се огледа и ми махна да се кача в колата. След десет минути се озовахме в сутерена на ресторант край Капалъ чаршъ. Отвън, над главите ни, тясната уличка гъмжеше от хора — като публика в киносалон, тътреща се на излизане от залата. Никога не бях виждал толкова претъпкана тясна уличка.
Натруфеният златен сводест вход към Капалъ чаршъ — най-големия пазар в целия свят, както обясни Бюлент, предшественик на всички наши модерни молове, се издигаше само на няколко метра над улицата. Там бях виждал единствено търговски тунел, покрит със сини плочки, и торби с многоцветни подправки пред най-близкия магазин.
Под земята, където се намирахме, един вентилатор раздвижваше лениво въздуха над главите ни. Не действаше много ефикасно, но и на толкова бях благодарен.
— Заведението е арменско. По това време е спокойно, но няма да е задълго — обясни Бюлент, докато се настанявахме на високите дървени столове до масата в ъгъла на стаята. Бяхме единствените посетители. Събеседникът ми не изглеждаше доволен.
Един сервитьор надникна от стълбите. Бюлент му извика:
— Ики нескафе. — А после се обърна към мен: — Защо не се откажеш от това? Приятелят ти е мъртъв.
— Баща ми ме е учил да бъда упорит. Това беше едно от последните неща, които ми каза. — Беше вярно. Стана няколко седмици преди смъртта му, но аз никога не забравих думите му.
— Баща ми също почина — промълви той.
Жълтите електрически крушки, увиснали в кафяви пластмасови абажури от тавана, и старите опушени стени придаваха на заведението старомоден вид. Имах усещането, че сме шпиони в някой филм за Студената война. Над главите ни се чуваха приглушените стъпки на минувачите и виковете на уличните търговци.
Бюлент делово постави ръце на масата, сякаш се намираше в личния си офис.
— Добре, какво е толкова важно? Защо искаш да се видим отново?
— Ти ми помогна, благодарен съм ти, но трябва да разбера кой ръководи онези разкопки под „Света Ирина“. Искам да науча това, преди да се върна в Лондон. — Поех си дълбоко дъх и продължих: — И ще разбера.
Лицето му остана безчувствено.
— И щом разбера, ще си тръгна. Една последна услуга, това е всичко. Какво може да навреди?
— Да навреди? — повтори рязко Бюлент. — Мисля, че Алек знаеше. — Той погледна към стълбите, сякаш очакваше във всеки момент отряд терористи да се спусне към нас. — Не знаеш нищо, ефенди. Колко е трудно да действаш, докато те наблюдават. Нямаш никаква представа за хората, които искат „Света София“ отново да се превърне във велика джамия. Нищо за другите, които желаят концерти там, както в „Света Ирина“, но по-грандиозни. Можеш ли да повярваш? — Той присви очи. — Довечера там има концерт на Вагнер. Някои си мислят, че скоро ще ходим да слушаме Вагнер в „Света София“ или може би концерт с християнски коледни песни. Можеш ли да си представиш?