Зачаках. Той се взираше мрачно в червените и белите карета на покривката. Тя изглеждаше избеляла, но чиста.
— Трябва ми само име, адрес, организация, Бюлент. Нещо, с което да се върна в Лондон.
Той поклати глава категорично. Спогледахме се, сякаш се дебнехме кой ще премигне пръв.
— Ако искаш разкопките да спрат, трябва да ми кажеш. Познавам хора в ЮНЕСКО. Мога да разбера дали имат всички разрешителни за работата си. Ако нямат, това ще бъде разкрито. Някой трябва да защитава турското историческо наследство, да разбере дали онези са банда мошеници.
Заслушахме се в напевния глас на един уличен търговец, който викаше над главите ни. Накрая Бюлент заговори:
— Ще го направя за страната си — заяви той и посочи с пръст към мен. — Защото това са наши старини. — Направи пауза и разтърка челото си. — Бил ли си на Бююкада?
— Не, къде се намира?
— Бююкада е един от Принцовите острови в Мраморно море. Отстои само на трийсет километра от Истанбул, достига се за четирийсет минути с ферибот. Византийските императори и принцове били заточвани там. Понякога, след като им извадели очите. — Лицето му беше безчувствено, а бузите — розови и блестящи.
— Не е приятно пенсиониране.
— За някои е било и по-лошо.
— Доста строго правосъдие…
Той се облегна в стола си. Напълно приличаше на професор, готвещ се да изнесе лекция.
— Да, ще ти разкажа една история. В годината, преди ислямът да превземе за пръв път Йерусалим — 638-ма според вашия календар, — Аталарих, син на византийския император Ираклий, предсказал, че баща му ще остави исляма да превземе Йерусалим и че ако това стане, Христос няма да се върне. Заради тези думи му извадили очите и му отсекли ръцете и краката. След това Йерусалим бил превзет от армията на Пророка, точно както предсказал той.
— Откъде е знаел, че Йерусалим ще падне?
— Може би е било планирано, както той казал, или Ираклий е подценил враговете си. Синът му със сигурност ги е подценил. След като сме превзели Истанбул през 1453 година, Принцовите острови станали убежище за гърци, евреи и арменци. Сега са предградие на Истанбул, и то не най-далечното. — Бюлент допи кафето си и продължи: — Питай за вила „Наполеон“. Хората, които работят под „Света Ирина“, носят там всичките си находки. Само това знам. Но не и имената им…
— Как разбра това?
Той се огледа,
— Видях молбата им за проучване под „Света Ирина“. Попитаха ме за мнението ми. Можеш ли да повярваш? — Той поклати тъжно глава. — Казах, че не трябва да се позволява, но кой ще слуша един старец?
Ако работещите под „Света Ирина“ живееха във вила „Наполеон“, трябваше да отида там, да видя какво ще открия, но дискретно. После можех да подам молба до ЮНЕСКО и да разбера кои са тези хора, дали проектът им е одобрен. Сетне щях да споделя откритията си с Изабел, да видя какво ще каже тя.
Дали се приближавах до истината за убийството на Алек? Определено ми се струваше, че е така.
— Вилата е дар от френското правителство, мистър Раян, но османците никога не са встъпили във владение. Мосю Наполеон ги е настъпил по мазолите…
— Благодаря, Бюлент. Няма да съжаляваш.
Мина ми през ума, че може да греша, но веднага отхвърлих тази мисъл…
След няколко минути излязохме от ресторанта. После си хванах такси.
Изпълних се с очакване, докато таксито се влачеше по улиците към Златния рог. Какво щях да намеря на Бююкада?
Поехме по една тясна уличка. Видях някакъв старец, седнал на каменно стъпало и облечен в костюм от петдесетте години. Пред него се мъдреше бяло кантарче на същата възраст. Теглеше хората, за да припечели нещичко, ала май нямаше много клиенти. Но продължаваше да си седи там с мрачно изражение, сякаш нямаше друг избор.
Някои от околните сгради изглеждаха поне петстотингодишни и не ставаха за ремонт — трябваше или да бъдат съборени, или превърнати в музеи.
Тази част от Истанбул представляваше древен квартал. Отворих прозореца на таксито. Нямаше никаква полза от климатика. Долових миризма на пресен хляб и тежка безветрена горещина. Дори най-лекият ветрец тук бе като благословия.
Бюлент ми обясни, че било лесно да намеря къде да отседна на Бююкада. Очевидно там имаше много малки хотелчета. Щях да преспя, да свърша каквото мога и да се върна в Истанбул на другата сутрин.