Таксито ми спря сред хаос от автомобили до бурните води на Златния рог.
— Бююкада, Бююкада — викна шофьорът и посочи към двуетажния катамаран в морето, който се насочваше към нас. Всички хора наоколо бързаха към бледокремавата билетна зала от османската епоха, покрита с плочи, кацнала пред малък вълнолом. Платих на шофьора.
Когато стигнах до касата, предложих на човека една от турските си банкноти.
Не разбрах какво каза и просто се усмихнах в отговор на въпросите му, надявайки се да не приеме това като съгласие да си купя карта.
Опашката зад мен губеше търпение. Фериботът наду свирката си, сякаш се канеше да потегли. Касиерът ми подаде билет и няколко монети.
Петнайсет минути по-късно седях в ярко осветена закрита каюта, чувствах се като в самолет. Всички седалки гледаха напред, по четиринайсет в редица. Имаше и две тесни пътечки отстрани. Прозорците, одраскани овални илюминатори, бяха запечатани.
Надникнах през тях и съзрях фосфоресциращи светлини по повърхността на моравото море. В далечината премигващи светлини покриваха дългия хребет по азиатския бряг на Босфора.
Макар че фериботът далеч не беше препълнен, вътре се вдигаше голяма врява, а хората се усмихваха, прибирайки се у дома след един ден в Истанбул.
Час по-късно седях в кафене, обляно в светлина. Беше разположено в дъното на трилентова улица, където се намираше и вила „Наполеон“. Бях попаднал на перфектното за мен място: можех да се насладя на една бира и същевременно да наглеждам вилата. Избрах една маса отвън. Повечето клиенти седяха вътре, така че без затруднения си намерих свободен стол с изглед към дългата тухлена стена, проточила се по стръмната улица от фасадата на вилата чак до кафенето.
Преди това ангажирах стая в мъничък порутен хотел през една пряка и след като ме упътиха към вилата, заобиколих правоъгълния квартал, над който се извисяваше тя, и открих кафенето. Докато вървях, сенките се издължаваха и хората се показваха от къщите си. Дървените тераси, пълзящите розови орлови нокти и алените глицинии по някои стени придаваха на мястото усещане за курортно градче от деветнадесети век. Долавях озона от морето.
Досега бях видял само покрива на вилата, плочките в охра, както и тухлената стена около нея, висока поне шест метра.
Конски двуколки и файтони дрънчаха по улицата през няколко минути. В брошурата от хотела пишеше, че на острова е забранено за автомобили. Чуваше се единствено тракане от прибори и тихо мърморене от отворената врата на кафенето.
Над тухлената стена отсреща и по-нататък по улицата надничаха жасмин и глицинии. В една градина зърнах високи борове, ябълки и кайсии, натежали от плод. Лек морски бриз, макар и неравномерен, облекчаваше вечерната горещина.
Отпих от бирата си. Може би стана време да се свържа отново с Изабел, за да разбера защо не се появи сутринта.
Станах и надзърнах в кафенето. На стената висеше стар телефон. Влязох и набрах номера на консулството от картичката, която Изабел ми даде. След като чаках цяла вечност, вдигна някаква жена с акцент от Северна Англия. Не можа да ми каже нищо за Изабел, не знаеше дали изобщо е проверявала съобщенията си, но обеща да й остави още едно от мен. Просто да й каже, че съм се обаждал. Върнах се на мястото си.
В заведението беше пълно с родители, чиито деца си играеха край масите. Отзад се смееше момиче с маслинена кожа и изрусяла от слънцето гъста коса. Мястото излъчваше нещо идилично.
През последните две години в подобни ситуации винаги си спомнях за Айрийн и тъгата ме превземаше. Борех се срещу това. Но тази вечер не стана така. Толкова неща се случиха.
Зърнах отражението си в огледалото в задната част на кафенето. Ризата ми беше разкопчана, личеше си, че отдавна не съм се бръснал. Изглеждах много по-зле, отколкото си мислех.
Поръчах още една бира. Скоро щях да вечерям и да попитам сервитьора за вилата. Все някой трябваше да знае нещо за нея.
Телевизорът, вдигнат високо върху рафт в ъгъла на помещението, беше настроен на новинарски канал. Докато гледах, говорителят бе изместен от образ със „Свети Павел“. После пуснаха репортаж с разбунтувана тълпа на Оксфорд Стрийт. Камерата улови строшените витрини. Внушението беше ясно. Нещо можеше да се случи на демонстрацията, планирана пред „Свети Павел“.
Далечното бръмчене от хеликоптер стресна мислите ми. Усили се, сякаш идваше към мен. Огледах небето, но видях само бледи звезди.
После шумът стана оглушителен. Салфетките ми хвръкнаха над масата. Внезапно във въздуха се появиха блестящи червени и бели светлини на не повече от трийсет метра. Хеликоптерът се спускаше. И се насочваше към вилата.