Един сервитьор излезе от ресторанта да види дали се нуждая от нещо. Вдигна поглед към небето и поклати безропотно глава, докато бръмченето бавно заглъхваше.
Дали хеликоптерът имаше нещо общо с хората, които копаеха под „Света Ирина“? Ако беше така, те определено разполагаха със значителни финанси.
Но защо бе цялата тази секретност около разкопките? Възможността да са гърци, търсещи „благословения“ Лaбарум на Константин, както го нарече отец Григорий, не трябваше да се отхвърля. Би било сензационна находка. И Алек определено би се заинтересувал от нея. Знамето било скрито, когато османците щурмували Константинопол през 1453 година. Все още можеше да лежи прибрано някъде.
Стотици монаси загинали, когато отоманските войници, възбудени от легендите за скрити богатства, опустошили града. Монасите, които знаели къде се намира Лабарумът, вероятно са били погубени в клането. Заради това ли беше убит Алек, защото се е натъкнал на група, търсеща Лабарума?
Но тогава защо похитителите филмираха обезглавяването му и защо видеото беше пуснато в интернет?
Валеше дъжд. В началото само няколко капки. После се засили. Водата скоро се спускаше по канавките и барабанеше по дебелия сенник над главата ми. Чу се гръмотевица. Огромна светкавица разцепи небето. Преместих стола си навътре под сенника, далеч от пороя, и наблюдавах как се лее като из ведро…
Мислех за тайните разкопки. Ако под „Света Ирина“ съществуваха подземни тунели, като онзи от снимката на Алек, те сигурно са служили за скривалища на православието духовенство или на знатните византийски семейства след падането на града. И може би там долу се криеше нещо повече от Лабарума. Още много съкровища.
Когато турците пробили дупки в крайбрежните стени с най-голямото съществуващо тогава оръдие, в онзи съдбовен вторник на 29 май 1453 година, някои от най-ценните съкровища на християнския свят били събрани в „Света София“. Използвали ги в последната християнска церемония, провеждана там, пред хиляди монаси и набожни граждани, и всички се молели за чудо.
А какви точно са били онези съкровища? Списъкът е дълъг: свещени икони, защитили многократно града, парченца от истинския кръст, копието, пронизало хълбока на Христос, много от най-ранните Библии…
Свещениците със сигурност са знаели, че повечето християнски ценности ще бъдат унищожени след превземането на града. Но какво е станало с тях? Ако нещо като Лабарума е било измъкнато от Константинопол, някой трябва да е говорил за него, да е обявил пристигането му на друго място. Не, беше много вероятно съкровищата да са още тук, в Истанбул.
И какво щеше да се случи, ако дълго тачените християнски съкровища внезапно се появяха отново?
Със сигурност щяха да започнат спорове. Ако Лабарумът се появеше отново, католици и православни щяха да претендират за него.
Други щяха да твърдят, че Лабарумът е бил изгубен заради порочността на нереформираните църкви. Най-вероятно някои щяха да заявят, че повторното му появяване е знак Божи за християнския свят, че се е върнал, когато конфликтът с исляма отново е достигнал апогея си. Биха казали, че той притежава мистични сили.
Съществуваха куп причини за пазенето на тайната за намирането на свещените артефакти.
Висока магнолия с лъскави листа и кремави цветове се издигаше край пътя в началото на стената около вилата. До нея имаше вход към малка уличка. Дъждовната вода бликаше по уличката и се стичаше като водопад към пътя.
Наблюдавах я. После с периферното си зрение видях нещо, което ме накара да забравя за всичко друго…
25
— Само още два дни и те ще закъснеят. Невероятно! — възкликна Арап Анак, затаил дъх.
Отмести чашата си с кафе. Тя издрънча и замалко не се преобърна. Турското кафе беше твърде сладко и силно за вкуса му, но заведението, собственост на сирийски изгнаник, криеше още няколко възможности. Тази вечер то дори не беше отворено официално. Арап шляпна към една муха, кръжаща над пукнатата захарница. Улучи я. Тя падна на масата и той я помете на пода.
Мъжът погледна през вратата към улицата. Пожълтелите щори бяха спуснати наполовина. Въздъхна тежко и гневно изръмжа. В помещението нямаше кой да го чуе. Собственикът остана някъде отзад. Нямаше вероятност да се появи отново.
Когато след няколко минути вратата към улицата най-накрая се открехна, усмивката му не продължи повече от секунда. Двама млади араби — домакините му за тази среща — се провряха край пластмасовите маси и застанаха пред него. И двамата приличаха на прилежни студенти с джинси и дълги бели ризи без яки.