Арап Анак стана и се поклони.
— Салам Алейкум — поздрави той. — Мир вам.
— Алейкум Салам — отговориха те. — И на теб.
Арап седна и се пресегна към найлоновата чантичка, която носеше със себе си. Извади две пачки с английска валута. Двамата се настаниха до него, погледнаха парите, а после извърнаха очи, сякаш не се интересуваха от тях.
Но лицата им, зачервени в очакване, ги издадоха. Сигурно не бяха виждали толкова пари накуп. И не бяха си представяли, че е така лесно да се доберат до тях.
Страшно лесно е да се впрегне омразата.
— Разпределете ги разумно, ефенди. Уверете се, че много наши братя и сестри ще се включат в петъчната демонстрация. Казах ви, че ще им платя билетите, а аз държа на думата си. Скоро знамето на исляма ще се развее над Англия. — Той се наведе напред, за да изрече най-важното: — Ако спазите клетвата си.
Те кимнаха енергично. Взеха парите. Ръката на единия трепна леко.
Арап се усмихна.
— Тръгнете в различни посоки. — Поклони се със затворени очи. Тези мъже бяха набожни — в това се криеше силата им — но той щеше да я използва срещу тях.
Това плащане и новият член на групата му, човек от британските тайни служби, подредиха последните парченца от мозайката.
Сега нямаше начин този план да бъде спрян.
26
Махнах с ръка и се надигнах от мястото си.
Изабел вървеше към мен с наведена глава. Предпазваше се от дъжда с черен чадър. Той почти закриваше лицето й, но нямаше съмнение, че е тя. Появи се бързо от онази уличка нагоре по склона. За секунди щеше да мине на другия тротоар, ако не бях привлякъл вниманието й. Оставих под чашата си няколко турски банкноти и изскочих изпод сенника.
Веднага подгизнах от пороя…
А после за миг си помислих, че съм сгрешил и това не е Изабел, но щом тя приближи, я познах. Ала какво правеше тук? Дължеше ми някакво обяснение.
Дъждът шибаше лицето ми, но аз не му обръщах внимание.
Когато приближи на няколко крачки, тя вдигна поглед и ми се усмихна удивено.
— Какво правиш тук, Шон? — Спря пред мен.
— Радвам се на времето. Прекрасно е, нали? Какво стана с теб сутринта? Успа ли се?
— Питър не ти ли каза?
Трябваше да се досетя. Изглеждаше искрено разочарована. Или пък бе актриса, достойна за „Оскар“.
— Питър спомена, че трябва да се върна в Лондон. — Вдигнах ръка, за да предпазя лицето си.
Косата й беше прибрана, две големи черни фиби стърчаха отзад. Приличаха на антени.
Мръдна чадъра си, за да ме покрие.
— Помолих го да ти предаде да продължаваш. Излезе нещо неочаквано…
— Тоест?
Тя се втренчи в мен и присви устни, като че ли се колебаеше.
— Имам и друга работа, Шон.
Вдигнах ръце.
— Добре, добре… Но защо Питър не ме предупреди? Имаше много възможности.
Изглеждаше огорчена.
— Не знам, честно. Той върши всичко на своя глава. Сигурна съм, че е имал добри намерения. Преди малко говорих с него. Каза ми, че си питал за мен. Загрижен е за теб, Шон. Обясни ми как си го блъснал и си избягал. Какво правиш тук?
— Пийвам си бира.
Тя въздъхна.
— Виж, ние сме от добрите, Шон. Питър понякога преиграва, но е на твоя страна. Не трябваше да бягаш. — Погледна назад. — Хайде, разходи се с мен. Не можем да стоим тук като идиоти и да се мокрим. — Слязохме по склона, един до друг в дъжда.
— Наясно си кой работи под „Света Ирина“, нали? Знаеш и за вила „Наполеон“? — ядосано заговорих аз. — И затова си тук!
— Какво намекваш, Шон? — Тя спря върху площадка с каменни стъпала. — И моля те, не ставай параноик. Опитвам се да ти помогна.
— Ако знаеш кой работи под „Света Ирина“, защо турските власти не атакуват мястото? Какво прикривате?
— Нищо. — Лицето й се превърна в неразгадаема маска.
— Да бе…
Тя се намръщи.
— Шон, моля те, постави се на наше място. Не можем да обвиняваме никого без доказателства. И няма как да вярваме на всяка конспиративна теория. Просто не става така… Иначе всеки може да ни прати за зелен хайвер… Моля те, повярвай ми. — Слезе едно стъпало.
Аз не помръднах. Имах странно усещане, че ме водят за носа. А не обичах това.
Тя се поколеба и отново се качи на предишното стъпало.
— Какво има?
— Къде отиваш? — попитах аз.
— Връщам се в Истанбул.
— Аз резервирах хотел тук.
— Наистина ли искаш да умреш като Алек? — Погледна ме в очите, сякаш търсеше нещо. Сега гласът й стана по-нежен. — Разбираш ли защо Питър постоянно повтаря, че трябва да се върнеш в Лондон? Животът ти наистина е в опасност.