— Резервирах стаята под фалшиво име. Всичко ще е наред.
— Повярвай ми поне за това, Шон. Никой западняк не може да отседне в хотел на този остров, без всички да разберат. Какво е по-важно за теб — парите за стаята или животът ти? А ние как разбрахме, че си тук?
Отстъпих назад. Тя тръгна към мен.
— Моля те, Шон, точно сега излагаш на опасност акцията ни за наблюдение. Ако останеш тук, ще затрудниш работата ни още повече. Това ли искаш?
— Не.
— Тогава ела с мен. Ще ти покажа нещо. Исках и Алек да го види, но тогава нямах възможност. — В гласа й се усещаше вълнение, сякаш наистина имаше да ми покаже нещо интересно.
— Какво е?
— Смятам, че ще ти хареса.
— Дано да е добро.
Когато пристигнахме, сградата на фериботния терминал беше претъпкана с чакащи пътници. Втренчиха се в нас, когато изтичахме вътре подгизнали от дъжда. Други закъснели, също мокри до кости, идваха подире ни.
Сега дъждовните струи шибаха като стрели. После, когато катамаранът стигна до тесния кей, от него се чу сирена. Хората се струпаха, напирайки вкупом напред. Макар опашката да не беше подредена добре, натискът да се стигне до кораба бе изненадващо методичен.
След минути всички се качиха. После отплавахме от Бююкада с продължителна сирена.
— Какво прави цял ден? — попитах я аз, след като седнахме.
— Търсих някого. — Тя притисна деликатно пръст към устните си, а после се озърна. Навсякъде край нас седяха хора.
Сгуши се в седалката си и главата й почти докосна рамото ми.
— Нуждая се от почивка.
Катамаранът подскочи през вълните, насочвайки се към обгърнатия в мрак далечен европейски бряг на Истанбул. В кораба постоянно се усещаше някакво ритмично туптене, сякаш се намирахме във вибрираща машина, конструирана така, че да извади лошо поставените ни пломби. Краткият здрач си отиде отдавна, а каютата бе ярко осветена и запечатана като флуоресцентна тръба. Хората край нас завираха във влажните си дрехи.
После, след една особено гневна вълна, Изабел стана, отиде до бара в ъгъла и се върна с турски кафета. Забелязах, че една жена в края на редицата ни наблюдава. В трупата покрай нея имаше още жени в чадри и няколко в бурки.
— Не знаех, че тук носят чадри — прошепнах аз.
— Те са туристи — обясни Изабел. — По това време идват тук от Иран и Саудитска Арабия да се охладят през лятото. Островите са голяма примамка.
Брадат младеж наблизо, облечен в семпла бяла риза, говореше по телефона. От време на време поглеждаше към нас.
Изабел проследи погледа ми и го забеляза.
— Ето защо Питър иска да се върнеш в Лондон — напомни ми тя. — Нямаш представа колко сложно е тук. Не можем да гарантираме сигурността ти.
— Ще се върна, когато съм готов.
— Шон, разбери ме, не искаме да те сполети участта на Алек. — Тя се извърна и погледна през прозореца. Забелязах белег под дясното й ухо. Откъде ли беше?
— Ти трябва да се справяш с много налудничави ситуации — признах аз.
— Твърде много. — Докосна челото си, а после прибра косата си зад ушите. — Шон, досети ли се вече къде е снимал Алек?
— Мислех, че ти си разбрала. Вероятно десетки твои хора работят по въпроса.
Тя ме изгледа с безизразно лице, сякаш играехме покер.
— Съмнявам се, че са толкова. Намалиха ни финансирането.
— Направо ще ти повярвам!
— Да, така е… — Каза го с открито лице. После на устните й се появи усмивка.
Не бях скрил много от Питър, само няколко неща — например това, че съм познал мястото, където Бюлент е водил Алек. Но все още не се канех да го споделя и с Изабел. Малко странно се появи тя, изневиделица… Ако й доверявах всичко, а тя кажеше на шефа си, както трябваше да направи, можеха да ме изпратят обратно в Лондон с дипломатически кашон и с няколко дупки за въздух, пробити в него. Тя нямаше да успее да ги спре.
Питър вероятно щеше да запечата дупките собственоръчно, след като го блъснах. Но те си мислеха, че крия нещо и че още мога да им бъда полезен. Това вероятно бе единствената причина да я пратят тук, за да разговаря с мен.
Докато фериботът приближаваше към дока пред входа на Златния рог, шумът в каютата се усили, тъй като хората си подвикваха, подреждаха чанти и даваха наставления на децата. После приглушеното бръмчене на двигателите промени звука си и ние се разлюляхме силно, след като скоростта ни намаля и вълните ни разклатиха. В каютата цареше атмосфера на очакване.