— Какъв ден… — усмихна се горчиво Изабел. Погледнах през прозореца. Дъждът беше спрял и докът блестеше като посред бял ден от дъговите лампи върху високи стоманени стълбове. Стена от хора се притискаше в оградата наоколо. Чакаха пристигащите. А през дългите прозорци в сградата на терминала можеха да се видят безброй закъснели пътници, очакващи този ферибот. Пасажерите бяха облечени по-добре от повечето местни. Дрехите им бяха по-модерни, прическите — по-добри, чантите — по-скоро маркови, отколкото от някоя сергия.
Изабел огледа тълпата, сякаш търсеше някого. Хората до нас се отправиха по пътечката, но тя остана на място.
— Кога ще ми кажеш всичко, до което си се добрал? — попита ме тя.
— Може би щом и ти започнеш да правиш същото.
Каютата внезапно опустя, явно спътниците ни не си губеха времето и изчезнаха.
Изабел приближи до мен и прошепна:
— Мисля, че Алек е тръгнал на мисия сам някъде край „Света Ирина“. — Стисна ми ръката. — Само се надявам да не планираш нещо подобно.
— Не вярвам турците да останат много доволни, ако разберат, че ровя там,
— Питър каза същото. — Изглеждаше загрижена за мен. От говорителите гръмна обявление на турски. После същият женски глас обяви на английски:
— Последна спирка, вземете всичките си вещи, моля.
Когато излязохме от каютата, Изабел потрепери под тънкото си якенце. И аз бях мокър до кости. С подгизналите си измачкани дрехи вероятно приличахме на двойка окаяни бежанци, слизащи от ферибота.
Бяхме последните, излизащи от катамарана, и щом стъпихме на мостчето, Изабел огледа дока.
— Най-после суша — заяви доволно тя.
Крясъците на гладни чайки изпълваха въздуха.
Наредихме се зад група позакръглени турски майки, повели шумните си деца към терминала. Изабел вървеше до мен.
— Сигурно си бил много близък с Алек, щом си толкова загрижен от случилото се — подхвърли тя.
— Бяхме близки. А той със сигурност не заслужаваше подобна съдба…
— Насам обикновено има таксита. — Изабел посочи надясно.
— Чакай една секунда — извиках аз.
Спрях и се наведох да вържа връзките на кафявите си кожени мокасини. Във въздуха се носеше миризма на риба.
— Може ли да изчакаме още минута, докато тълпата се разкара — попитах и вдигнах очи към нея.
Никога не бях си мислил, че ще ми се наложи да използвам номерата, които моят баща ми наби в главата: как да се защитавам, как да се справям с градските опасности — все неща, на които той много държеше, а на мен ми беше писнало от тях… Ала сега се радвах на тези уроци.
„Внимавай с тълпите“ — един съвет, който помнех.
Щом приключих с връзките, някакъв служител отвори странична врата и поток от хора се втурна към ферибота по дока покрай нас.
Изабел се приведе.
— Следят ни — предупреди ме тя.
— Мислиш ли?
— Онзи тип от ферибота. Няма как да не го забележиш. Спрял е. Мисля, че ни изчаква…
Не си направих труда да се огледам. Трябваше да слезем от дока. Станах, хванах Изабел за ръката и я поведох към страничната врата, откъдето напираха заминаващите. После се промуших край тях. Изглеждаха ядосани.
Продължих да се усмихвам. Служителят от другата страна на вратата поклати глава, но ни пусна да влезем в чакалнята. След малко излязохме през страничния изход и се насочвахме към група таксита, издали муцуни в тухлената алея пред терминала.
— Да тръгваме! — подвикнах аз, докато се настанявахме на задната седалка в тясно жълто такси.
Изабел размени няколко думи на турски с шофьора. Той потегли веднага. Когато погледнах назад, не видях нищо необичайно, само струпани хора.
Сменихме таксито на площад „Таксим“, сред вихрушка от коли, камиони и пешеходци, прииждащи от всички посоки. Площадът обаче имаше едно предимство — там се пресичаха половин дузина важни пътища. Ръмжащият поток от автомобили даваше идеална възможност да се отскубнем от всеки, който можеше да ни проследи.
— Почакай и ще видиш — отговори ми Изабел, след като преди малко слязохме от първото такси, а аз отново я попитах къде отиваме.
— Отсега нататък никакъв английски — продължи тя, щом таксито спря на секундата, когато тя вдигна ръка.
Не говорихме, докато не слязохме от второто такси и се озовахме на оживена улица с кафенета в предградие, наречено Бебек, както научих по-късно. Изабел упъти шофьора на турски. Сигурно сме приличали на сърдита двойка отзад, толкова мълчаливи бяхме.
Всеки път, когато спирахме на светофар, с мъка устоявах на изкушението да се огледам. Чувствах се като престъпник, избягал от затвора, който иска да разбере дали вече наистина е свободен.