Идеята, че някакви хора ме търсеха упорито, че искаха да ме отвлекат, все още изглеждаше шантава, но не можех да я игнорирам. Сполучихме да избягаме от хотела онзи ден… Ала следващия път може би нямаше да сме такива късметлии.
Луксозното истанбулско предградие Бебек се намира от европейската страна на Босфора, надолу по склона от площад „Таксим“, но по-далеч на изток, към Черно море. Пълно е със смесица от сгради от османската епоха, ресторанти, магазини и модерни блокове. Главната улица в Бебек се извива по брега на Босфора като змия.
Малки пристанища и кейове се трупаха в покрайнините му. Заливчето, до което е разположена по-голямата част от Бебек, беше пълно с лъскави моторници и скъпи яхти.
Шофьорът на таксито едва ми позволи да затворя вратата, преди да се изстреля за друг пътник.
— Връщам се след секунда — извика ми Изабел и се шмугна в един магазин. Излезе с торбичка плодове и ме попита дали съм гладен.
Взех една ябълка. Хрупкава и сочна. Тя огледа колите и хората край нас за минута, после тръгнахме. Минахме покрай прясно боядисан хотел, облицован с дъски, в който влизаха и излизаха елегантно облечени посетители. После свърнахме в тясна уличка. Тя се изкачваше по склон зад Бебек. Други улички се разклоняваха от нея на равни интервали. Там се намираха най-старите сгради в Бебек. Древни на вид порти прекъсваха шестметровите стени от двете страни. На места стените се ронеха, разкривайки разнообразни зидарии.
Завихме в по-малка, безлюдна уличка, после в галерия, толкова тъмна на места, че едва виждах къде стъпвам. Едва мъждукаща улична лампа в средата ни даде възможност да определим целта си. Над главите ни, през тънкия оранжев воал, проблясваха звезди. Шумът от трафика остана далеч зад нас и заглъхваше бързо, сякаш оставяхме XXI век зад гърба си. Погледнах назад. Изобщо не ми се щеше да ме сгащят на такова място.
— Къде, по дяволите, отиваме?
— Довери ми се поне малко, Шон!
Тя се обърна към мен, когато стигна до врата, чийто праг беше под нивото на уличката. Груби, стръмни и тесни каменни стъпала водеха надолу към нея. Чепки каменни гроздове, изгладени от времето, едва видими в полумрака, бяха вградени в стената край портичката. Намирахме се на прага към друга епоха.
— Стигнахме — обяви тя. — Ето къде е започнала работа императрицата, била е едва тринайсетгодишна.
— Какво е работила?
— Обзалагам се, че няма да се досетиш.
Огледах се. Наковани дъски покриваха част от стената до входа. Иначе мястото изглеждаше съвсем обикновено…
27
Доктор Осман се наведе над момичето. Държеше извадената си от колана риза над устата и носа си. Тя лежеше върху ниско желязно легло, завита с пурпурен памучен чаршаф. Избелялата жълта боя по таблите беше олющена. Момичето нямаше повече от двайсет години. С тъмна кожа, като индийка, тя носеше тъмни конци на дясната си китка.
Като изключим това, беше гола…
Симптомите бяха очевидни. По цялото й тяло се виждаха жълтеникави подутини, а езикът й беше почернял, сякаш бе яла въглища. Потеше се и дишаше тежко, а дъхът й вонеше. Това означаваше, че деликатната тъкан на белите й дробове се топи. Видя достатъчно.
Момичето най-вероятно страдаше от някакъв вид пневмонична чума, наистина опасен вирус, предаващ се по въздушно-капков път. Той знаеше какво й е нужно. Спешно.
Обърна се към мъжа, който го доведе до сутерена.
— Тази жена трябва да бъде закарана в болница. На този етап има петдесет процента шанс да оцелее, не повече, ако бързо й дадем лекарство. Не го ли направим, ще умре.
Гигантът с набръчкана кожа и плешива глава премигна. После извади от джоба си тънка алуминиева кутия, отвори я и измъкна стъклена епруветка, голяма колкото пръст. Носеше бяла болнична маска.
— Вземи проба от гнойните торбички, докторе — нареди той. Маската му се движеше, докато говореше.
Доктор Осман видя другия предмет в алуминиевата кутия. Формуляр за разрешение, какъвто самият той използваше, когато подаваше молба за извършване на тестове. Болницата „Флорънс Найтийнгейл“ в Шишли, на двайсет и пет минути път с кола, където провеждаха повечето му тестове, нямаше да приеме формуляра без неговия подпис. Пробата щеше да бъде тествана за „Йерсиния пестис“, чумния бацил. Чумните бацили съдържат уникални протеини.
Трудното бе да се установи от кое семейство са бацилите в кутията. Лекарите, които разбираха от тези неща, много се страхуваха, че в чумния вирус може да се породи естествена мутация, резистентна на всички антибиотици. Никой разумен човек не би съхранявал подобни мутации. Дали? Погледна човека с епруветката.