Ако някой поискаше или не дай боже успееше, той дори можеше да произведе въздушнопреносими бацили, резистентни и на най-новите антибиотици. Подобен вирус можеше да стане неудържим, ако не познаваш модела на мутацията. Пациентите, останали без лечение от лекар, който знае с какво си има работа, ще страдат от заболяване на много органи. Единственият въпрос е колко ще изкарат и кого от близките си ще заразят, преди да умрат от болезнена и мъчителна смърт, кървейки отвсякъде.
— Вземала ли е антибиотици?
— Направи каквото ти казах. И подпиши формуляра. — Мъжът повдигна ръба на якето си, разкривайки черната ножница под мишницата си.
— Тази жена ще умре, ако не бъде лекувана! — възкликна доктор Осман. Можеше ли да апелира към човечността му?
Малак извади ножа, насочи го към него и пристъпи напред. Докторът вдигна ръце.
Когато приключи, той постави епруветката в алуминиевата кутия и подписа формуляра. Забеляза непознат имейл адрес. Името на формуляра беше неговото — но не и имейл адресът, на който трябваше да бъде изпратен докладът за теста.
— Колко ще й трябва, за да умре? — попита Малак, докато прибираше кутията в джоба си.
— Не знам. He мога да отговоря. Нуждае се от лечение.
Вратата на стаята се захлопна с трясък.
— Не можеш да ни оставиш тук долу! — извика докторът с пълно гърло. — Върни се!
Надяваше се някой друг да го чуе, но звучното ехо от гласа му и споменът за двете площадки със стълби, по които слязоха до стаята, го увериха, че усилията му са напразни.
Чу кашляне и се обърна. Тъмна като вино кръв течеше от устата на момичето. Той се отдръпна назад. Нещо не беше наред. Ставаше прекалено бързо. Като смъртна присъда.
Вдигна ръка към устата си.
Трепереше неудържимо…
28
Изабел се наведе и извади една тухла в края на сводестия портал. Освободи я с малко размърдване. Пъхна ръка в празнината, измъкна лъскав месингов ключ, после върна тухлата на мястото й, слезе по стълбите и пъхна ключа в ключалката. Накрая пристъпи вътре и посегна към копчето за осветлението.
Една крушка светна. Висеше на тънък бял кабел от средата на тавана, поне на девет метра от пода. Крушката и кабелът изглеждаха напълно неуместно на това място с вид на преддверие към древна църква.
Стенописи — толкова зацапани, почти заличени — покриваха стените и избледняваха в сенките над главите ни. Парченца от иконите липсваха, но все пак успях да различа слабите фигури — приличаха на светци. Подът на залата бе постлан с геометрически подредени черни и бели плочки, които някой реставрираше. Малки купчинки от тях лежаха струпани в ъгъла, където реставрационната работа продължаваше. Около нас имаше седем дървени врати. Всички бяха затворени.
— Това е една от най-старите византийски сгради извън стените на Константинопол — обясни Изабел и затвори вратата зад нас. — Преди падането на града е била част от манастир. След като Мехмед превзел града, манастирът бил затворен. В ранните османски времена мястото е служело за склад. Удивително е, че тези византийски стенописи просто са били замазани отгоре. Всички си стояха там, когато свалихме мазилката. — Тя вдигна поглед към тях и бавно се извърна.
Избелели икони покриваха всички стени. Представих си как е изглеждала залата преди хиляда години, когато са имали само свещи.
— Мисля, че се отскубнахме от преследвачите си — въздъхна облекчено Изабел.
Взираше се в мозайките, сякаш все още благоговееше пред тях, макар да идваше често тук.
— Много малко хора знаят за това място — обясни тя. — Истанбул все още пази много тайни. — Гласът й отекна в помещението.
— Невероятно! — възкликнах. — А кой е собственикът? — Очаквах да назове някоя институция.
— Един приятел… Превръща сградата в елитна градска къща. Убеди ме да му свърша малко работа. Започнах да реставрирам мозайките още щом дойдох. Нуждаех се от нещо, което да запази разсъдъка ми. Ходих на курс недалеч оттук. Обичам това място, където винаги се чувствам в безопасност.
Дебелата поне петнайсет сантиметра дървена врата, през която минахме, можеше да удържи цяла армия.
— И тук открихме един пласт, който направо ни изуми.
— Какъв пласт?
— Попаднахме на този фалически символ, гравиран на стената отвън. Беше покрит с мазилка и тухли, но когато всичко се разкри, стана ясно като бял ден…
— Това са открили и в Помпей, нали? Не означава ли, че тук е имало публичен дом?
Тя кимна.
— И става още по-удивително. Един човек на име Прокопий написал тайна история на императрица Теодора, съпругата на Юстиниан Велики — императора, поръчал строежа на „Света София“…