— Е, и? — погледнах я аз. — Какво ново? Чел съм за репутацията на Теодора.
— Прокопий твърди, че Теодора започнала като долнопробна проститутка и танцувала гола в бардака пред очите на всички. — Докато говореше, тя се обърна и погледна стените. — Дал е и име на бордея, където тя е работила. Бил наречен „Бърлогата на вълчицата, номер VII“. Тогава всички публични домове имали номера и разрешителни.
Изпитах странно усещане, сякаш пластовете с икони на светци около мен падаха и виждах разгулни картини и зала, пълна с клиенти и проститутки.
— Да не твърдиш, че си намерила бардака на Теодора?
Тя кимна.
— Така мислим. Над фалическия символ има изображение на вълчица, гравирано в стената с номер VII до него. Не може да означава нищо друго.
— Невероятно… — прошепнах аз.
— Казват, че Теодора започнала да обслужва рибари и моряци, живеещи извън града, а после преминала на аристократи, които не искали да ги виждат в бордеите в Централен Константинопол. Накрая изкусила и младия Юстиниан. Спасила и императорската му корона, когато бунтовниците в безредиците Ника опитали да го свалят. Наредила на генерала му да ги избие всичките.
— Защо са наричали бордеите „Бърлогата на вълчицата“?
— Според някои, защото вълчиците са ненаситни, а според други — понеже могат да те оближат навсякъде.
— Разбирам.
— Прокопий пише, че към края на живота си тя превърнала всички константинополски бордеи в манастири. Починала през 548 година. Вероятно тогава тази сграда е била преустроена в манастир.
Изабел отиде до голям сводест вход отляво и мина през него. Последвах я по витата каменна стълба. Стените й бяха покрити с избеляла охра и геометрични фигури, нарисувани с индиго.
— Никога не съм виждал такива рисунки — възхитих се аз.
Изабел не отговори. Беше задушно, влажно и миришеше на мухъл. Чух далечен звук от клаксон, после свирене на гуми, но шумовете бяха приглушени. Тук държаха модерния свят на разстояние.
— Как реагира Питър, когато му разказа за тайните разкопки под „Света Ирина“? — попита тя, докато продължавахме да се изкачваме.
— Нищо особено. Не беше много заинтересован.
Стълбите бяха осветени със слаби крушки, висящи тук-там от тавана. Трябваше много работа, за да се реставрира добре това място. Спряхме на тъмна площадка, пред каменна арка, извеждаща от нея. От другата страна на арката цареше пълен мрак. Изабел натисна ключ, увиснал свободно от стената.
Наниз крушки светна високо горе, осветявайки най-изумителната зала, която бях виждал някога. Стените оживяха с рисунки, много от тях на ангели-воини. Подът представляваше изобилие от пукнати и счупени черни и бели плочки. Много от стенописите се виждаха само частично, заради саждите и мазилката. Ефектът бе пленителен.
Представих си как византийски монаси с бръснати глави се молят тук, а тези фрески в естествен ръст ги наблюдават отгоре.
— Войнствена група, а? — попита Изабел. — Виж онзи. Това е свети Михаил. — Посочи към един ангел с избелял, но пламтящ меч. — Ето го свети Георги. Приличат на истински хора, нали?
Таванът бе почти изцяло черен, с изключение на една липсваща част в ъгъла, където се виждаха сиви греди.
— Това изглежда по-ново от преддверието долу — отбелязах аз.
— Да. И ние мислим така. Смятаме, че това е била горната част, може би таверна, превърната в параклис. Погледни този олтар. Мислех си за него, когато говорихме с отец Григорий. Ето какво исках да видиш.
В другия край на параклиса се виждаше жълт мраморен блок с размерите на маса. Мозайката по пода около него бе още по-съвършена. Някой бе работил по нея. Виждаха се купчини тебеширен прах.
— Твое дело ли е? — посочих към пода.
— Само част от него.
Наведох се да погледна. Дупките бяха запълнени с неутрален цвят, позволяващ на мозайката да изпъкне.
— Удивително. Айрийн би се влюбила в това. Тя рисуваше. Направо би полудяла по това място.
Изабел изглеждаше замислена, сякаш преценяваше нещо. Черната й коса грееше в златистия блясък от крушката над главите ни.
— Не мога да си представя колко си страдал… Да изгубиш такъв партньор… — Сякаш ми съчувстваше искрено.
Не й отговорих. Това бе част от мен, която предпочитах да запазя за себе си.
— Как го преживя?
Вдигнах рамене.
— Много хора преживяват тежки моменти — разводи, смърт на партньорите, безработица, болести. Никой не се отървава — въздъхнах аз.