Трудно би било за някой, който не познава мястото, да ни намери. Но къде водеше този коридор? Не попаднахме ли в капан?
— Има ли изход? — попитах аз. Около нас се стелеше миризма на застояло. Все още чувах турската музика. Сега по-силно.
— Този път беше напълно блокиран, когато го открихме — обясни Изабел, докато напредваше по коридора. — Отломките бяха петстотингодишни. Едва можеше да се слезе тук… Води към една задна врата.
— Наистина ли ни следят?
— Шшт, не говори! — прошепна тя.
Огледах се напрегнато.
Продължихме. В края висок прозорец се мержелееше над най-тясната стълба, която бях виждал. В дъното имаше друга врата. Отне ни минута да открием и отключим двете ключалки. Портичката изскърца и се отвори. Засега имахме късмет. Отгоре не се чуваше нищо.
Излязохме на асфалтирана алея, която беше в пълен дисонанс с древното място, където бяхме. Изтичахме до края й, там тя се вливаше в главната улица, задръстена от коли, пъплещи броня до броня и в двете посоки. Все още беше адски горещо. Потях се.
— За какво, по дяволите, беше всичко това? — попитах ядосано, оглеждайки се наоколо.
— Нямам представа, но не искам да се върна, за да разбера. — Не изглеждаше много уплашена. Явно перфектно владееше емоциите си.
Пешеходците пресичаха между колите. Хората се смееха, жестикулираха. Бях чувал за процъфтяващата турска икономика, за това как се е подобрила за десетина години, но за пръв път наистина усещах какво означава това.
— Всяка вечер ли е така в Истанбул? — Погледнах си часовника. Показваше 22,30 ч.
— По това време Бебек е пълна лудница. И така е седем вечери седмично. А понякога е и още по-пренаселено…
Недалеч призова мюезин. Като че ли никой не му обърна внимание. Промъкнахме се през тълпите, като приятели на вечерна разходка.
Минахме край няколко ресторанта и магазина. И двамата мълчахме.
После попитах:
— Често ли изнасят концерти в „Света Ирина“?
— През лятото на всеки няколко седмици. Последния път, когато ходих, почти нямаше охрана.
Минахме покрай магазин за телевизори. Витрината му беше препълнена с последните супертънки плазми. На една от тях видях познато лице.
— Какво става, по дяволите! — втрещих се аз. — Това е Бюлент. С този човек се срещнах сутринта.
Изабел спря. Магазинът беше затворен и не можехме да чуем нищо, но аз имах лошо предчувствие. Какво се беше случило с Бюлент?…
След секунди лицето му беше изместено от нощна картина на Златния рог и осветената „Света София“. После се появи линейка, минаваща бързо през трафика. Сетне отново изникна познатото лице. Под снимката се виждаха две дати, 1955–2012, и името на професор Бюлент.
Изабел заговори делово:
— Трябва да е бил много важен, за да влезе в новините.
— Това е пълна лудост! — недоумявах аз. — Та нали днес следобед бях с него!
В мен сякаш се скъса нещо. Все едно онемях. Спомените за случилото се с Алек и с отец Григорий се върнаха с пълна сила. Видях как Бюлент държи снимката на семейството си. Започна да ми се повдига… После ме обзе неудържим гняв…
Вдигнах ръка към лицето си. Беше горещо. Отстъпих назад. Ако не бях отишъл при него, това може би нямаше да се случи. Внезапно екранът се изпълни с баскетболисти. Стана ми студено.
— Да вървим — предложи Изабел. — До утре „Света София“ може да гъмжи от полиция.
Продължихме. На два пъти се опитах да изрека нещо, но думите засядаха в гърлото ми.
Сетне осъзнах какво трябва да кажа.
— Искам да разберем какво става. — Гласът ми прозвуча странно. — Преди някой от нас да последва участта им.
Изабел стисна ръката ми.
— Добре ли си? — попита тя.
— Виж, ей там има таксита — отвърнах аз.
Беше време да получа някои отговори…
29
В Уайтхол в Лондон сержант Хенри П. Моулъм четеше бележка от Отдела за сигурност и контратероризъм към Вътрешно министерство. Искаше му се да изкрещи.
Какво, по дяволите, им ставаше на всички? Не беше добра идея мюсюлманите от цяла Европа да пристигнат в Лондон, за да демонстрират срещу атаките в джамиите, срещу наложените им нови ограничения, срещу забраната на бурките.
Великобритания бе сред малкото страни, където мюсюлманите не страдаха от най-лошите ксенофобски ексцесии, но това не означаваше, че трябва да се превърне в сборище…
Една огромна мюсюлманска демонстрация пред „Свети Павел“ бе все едно фенове на „Арсенал“ да организират митинг пред стадиона на „Челси“.