Вятърът разпиляваше косата на Изабел по лицето й. Бузите й пламтяха, а по челото й избиваше пот.
Минахме над Златния рог. Отпред, върху хълма, в нощта се издигаше най-старата част на Истанбул. Куполът на „Света София“ грееше осветен от прожектори. Лесно можеш да си представиш как е изглеждал градът преди две хиляди години, когато е бил древен гръцки град с акропол и храмове, осветени от факли нощем.
До купола на „Света София“ се виждаше по-малък купол — „Света Ирина“. Той също беше осветен, макар и не толкова блестящо. И около него нямаше минарета.
Шофьорът каза нещо на турски. Не разбрах и дума.
— Един въпрос ме измъчва… — обади се Изабел.
Сетне извика на шофьора, а той наведе глава и натисна газта.
— Казах му да побърза, защото отиваме на романтична разходка край Босфора. — Усмихна ми се.
Карахме в слабия трафик по двойната магистрала. Отляво оставаше Босфора, а отдясно се издигаше триетажна каменна стена. Зад нея се мержелееше хълм, като тъмна сянка, увенчан с блестящите светлини на „Света София“ и „Света Ирина“. Когато наближихме пролука в бариерата между двете ленти, Изабел се наведе напред и помоли шофьора да спре. Добро място за пресичане, ако планирахме да се разходим по брега.
Минахме край автобусен паркинг отдясно. Два мръсни стари автобуса висяха паркирани в ъгъла. Имаха късмет, че все още се движеха. Двама дрипави мъже стояха край пътя до тях. Сякаш чакаха нещо. Наоколо не се виждаше жива душа. Трафикът беше слаб.
Късо подстриган тъжен млад войник в маслиненозелена и не по мярка униформа се подпираше на стената до дървена врата. Когато таксито ни тръгна, ние се насочихме към него. Щом приближихме, Изабел заговори развълнувано на турски. Изглеждаше ядосана. Извади личната си карта от задния джоб и я размаха пред момчето.
Той метна на земята фаса, увиснал от устата му. После се обърна, поклони се и ни пусна през вратата, която охраняваше. Козирува ни, докато минавахме.
— Какво му каза? — полюбопитствах, когато тръгнахме по тъмна алея. Водеше ни право нагоре по хълма пред нас.
— Оплаках му се, че таксито ни се е повредило и че шофьорът ни е зарязал тук, вместо пред главния вход. — Зърнах белите й зъби. — Той обясни, че е по-бързо да се качим оттук. Турските войници винаги са толкова мили.
Очите ми привикнаха с тъмнината. От лявата страна на пътеката пред нас имаше тухлена стена, която би могла да е на хиляда години или дори на повече. Отдясно се извисяваше телена ограда пред редица приведени и прашни борове. Старите улични лампи отпред, останали от най-ранните дни на електричеството, хвърляха светлина върху отъпканата пътечка, която ставаше все по-стръмна със заглъхването на бръмченето от магистралата зад нас. Усещахме само сладката миризма на боровете.
— Влизал ли си в „Света Ирина“? — попита Изабел.
— Не. Не съм имал причина. През повечето време е затворена, нали?
Тя кимна.
— Когато ходих на онзи концерт за цигулки миналата година, трябваше да слезем по една рампа, за да влезем в кораба. Имаше огромен каменен под, сводести прозорци на няколко нива и много висок куполообразен покрив. Очертаваше се гигантски кръст в черно в полусферата в края на кораба. Единствената украса в цялото място. Ако онази мозайка, която Алек е снимал, е отпреди осми век, както каза отец Григорий, няма начин да се намира в някое от главните помещения.
Отново погледнах назад — никой не ни следеше. Напред пътечката оставаше засенчена между уличните лампи. Вятърът, който шумолеше във високите борове, се засили, докато се изкачвахме по хълма.
— Византийците вярвали, че иконите притежават магическа сила — продължи тя. — Една императрица, наречена Зоя, мислела, че иконата сменя цвета си, за да предскаже само нейното бъдеще. Повечето хора, живели тук, смятали, че иконите закрилят Константинопол. Градът бил спасяван толкова пъти, когато изнасяли икони на стените му. Вражеските армии просто изчезвали. Не можеш да спориш с това.
— Светът е бил различен — обадих се аз. — Били са сигурни в много неща.
— Толкова ми се иска да съм била тук през 330 година, когато Константин е посветил на християнството „Света Ирина“ и целия този град.
Едва я чувах от шумоленето на дърветата.
После тя спря, погледна назад по пътечката, пъхна ръка в джоба си и извади телефона.
— Трябва да се обадя, Шон. — Чукна по екрана и вдигна телефона към ухото си.
Дали щеше да им доложи с какво сме се захванали?
— Тук е Изабел Шарп — каза тя и ме погледна. — Нещо за мен? — Послуша поне минута, сетне даде напътствия за параклиса в Бебек и помоли да проверят мястото, да видят дали някой не е влизал с взлом. — Пак ще звънна — приключи тя. — И ми изпратете онази снимка.