Затворническата стена около двора на Топкапъ сарай остана отляво. Този път се намирахме вътре. Бариера в червено и бяло блокираше пътя отпред. Двама пазачи в зелени униформи стояха зад бариерата. Носеха автомати с дула, насочени нагоре. Не изглеждаха така невинни като новобранеца на входа.
Гледката на пазачите ми напомни какво планирахме. Изпитах тръпка на очакване и силно усещане за решителност. Каквото и да станеше, това беше за Алек.
— Продължавай да се усмихваш — напомних й аз.
— Това е тайното ми оръжие — отговори тя. — Не знаеше ли?
Продължихме към мрачните пазачи.
Единият вдигна ръка да ни спре.
— Отиваме на концерта — поясних аз и направих още една стъпка напред.
Той вдигна ръка към мен. Изкушавах се да я отблъсна, но приятелят му насочи оръжието си срещу нас.
Каза нещо на турски и продължи на английски:
— Вход забранен. — Гледаше ни с мрачно изражение.
Стиснах юмруци. Нямахме време за това.
Изабел извади телефона от джоба си. Набра някакъв номер. Чух прозвъняването.
— Чакай, Шон — обърна се тя към мен. Отпусна ръка върху рамото ми.
Пазачът каза нещо на турски. Не изглеждаше доволен. Тя вдигна ръка, сякаш искаше да привлече вниманието към себе си. Пазачът погледна към другаря си.
— Моментът подходящ ли е за светски обаждания? — попитах аз.
Другият пазач извика нещо. Изабел вдигна ръката си по-високо, сякаш искаше да го накара да млъкне.
Той стисна устни. Решаваше какво да прави по-нататък, вероятно планираше да действа брутално. Изабел го приближи и му показа телефона. Другият пазач отстъпи назад и нагласи автомата си. Всички слушахме слабото звънене, като на електронен щурец…
В един дълъг и мъчителен момент изглеждаше, че никой няма да вдигне. Пазачът пристъпи напред.
— Мараба, Сем! — поздрави силно Изабел, когато най-после някой се обади с ръмжене. Тя вдигна телефона до ухото си и заговори бързо на турски. Пазачите я слушаха. След кратък разговор Изабел подаде телефона на единия.
Той извика грубо през рамо към колегата си. После взе апаратчето, каза нещо на турски, послуша и миг по-късно застана мирно. Сякаш се канеше да козирува. Върна телефона на Изабел и измърмори нещо под носа си. Прозвуча като извинение. Двамата отстъпиха встрани, вдигнаха бариерата и ни махнаха да продължим.
— Какво стана? — попитах аз, докато изкачвахме стръмната пътечка.
— Полезно е да имаш приятели на високи места — отвърна тя.
— На кого се обади?
— На един познат… Нов турски генерал. Научи ме на няколко красиви сури от Корана. — Изабел отново се усмихна нежно.
Докато преваляхме хълма, отляво се появи главната порта на Топкапъ — там, където бе заседнал автобусът. Стражите стояха мирно до портата в гарвановочерни униформи, с открояващи се кръгли бели каски. Висока светла каменна стена се мержелееше зад тях.
„Света Ирина“ се намираше на стотина метра по-нататък, зад няколко тънки дървета. Цялата беше осветена. Златна светлина блестеше от редиците сводести прозорци от червени тухли и от кръг люкове около извисения купол. Неколцина гости във вечерни тоалети се трупаха отдясно, в другия край на сградата. Нима концертът бе свършил?
Скоро „Света Ирина“ се извисяваше пред нас, изправена като древна крепост. Настръхнах. От сводестите прозорци на голямата църква бликаше златна светлина.
Между църквата и пътеката около нея имаше дълбок, широк шест метра ров.
— След падането на града тя била една от малкото християнски църкви, които не били превърнати в джамии — обясни Изабел.
— Някой знае ли защо? — поинтересувах се аз.
— Предполага се, че Мехмед Завоевателя е познавал Кабала. Очевидно е получил мистични предупреждения за „Света Ирина“.
Вдигнах очи. Звукът от далечен смях и рев на автобус изпълниха въздуха, но аз все още усещах древното спокойствие на сградата пред нас.
— Ако Ирина е била гръцката богиня на мира — замислих се аз, — защо не са сменили името на сградата, когато са я превърнали в християнска църква?
— Не питай мен — отговори тя.
Гледах надолу към рова. Бъркотия от древни изпочупени стени и паднали камъни.
— Гръцкият храм, който се е издигал на това място преди църквата, вероятно е бил свърталище на проститутки. Заради това Мехмед не е искал мястото — предположих.
— Било е много отдавна — отвърна тя и вдигна поглед към стените.
— Александър Велики е идвал тук. А това се е случило шестстотин години преди Константин. Гръцкият град тук за известно време дори е бил част от Персийската империя. Само можем да гадаем какво е ставало на това място, когато е било техен храм.