Продължихме да вървим. Все още не виждах вход с наскоро инсталирана охранителна камера — голямата ми следа от Бюлент, асото, което криех в ръкава си. Не беше кой знае каква следа, но се надявах да е достатъчна.
— И как ще намерим мястото, където е снимал Алек? — попита тя, сякаш четеше мислите ми.
— Бъди търпелива… — Разглеждах рова. Дъното му падаше на около пет метра под нивото ни. Вървяхме надясно, към края на сградата, после завихме наляво край нея, следвайки пътеката. Наоколо се струпаха хора. Концертът бе свършил по-рано, отколкото си мислех.
Но им бях благодарен, че са тук. Така можехме да огледаме сградата добре, без да привличаме внимание.
Едва ли направихме впечатление на някого, докато се движехме възможно най-далеч, чак до главния вход, където високите врати останаха отворени. Поток от посетители на концерта все още се точеше навън. Охранители в тъмни костюми стояха на входа.
Можеше да кажем, че трябва да се върнем вътре, за да намерим нещо, което сме забравили. Какво толкова щяха да ни направят, нямаше да ни спрат…
— Сега накъде? — попита Изабел.
— Хайде да се върнем, докъдето можем.
— Какво точно търсим? — В гласа й определено се усещаше раздразнение.
— Ще ти кажа, като го намерим.
Тя въздъхна. Върнахме се обратно.
Засега бях видял само едно възможно място, където би могло да има врата. Намираше се до главния вход, на нивото на рова. Може би търсехме именно нея, макар че надолу се виждаха стълби, но не и охранителна камера. Дали от другата стана на сградата имаше подобна врата?
Върнахме се покрай рова, до мястото, където приближихме до сградата за пръв път. На другия ъгъл, където този път завихме надясно, ровът се разширяваше.
В тази част, между високата външна стена на Топкапъ и мержелеещата се южна стена от червени тухли на „Света Ирина“, нямаше никой.
Тук, в широкия ров, стръмен и зазидан с древни основи, повечето в сянка и на около шест метра под нивото на земята, растяха дървета и гигантски бурени.
После я видях, в ъгъла на основите наскоро добавена дървена пътека със стълби, водещи надолу към платформа, скована от дъски. Тръгнахме натам. Имаше още стълби надолу, които изчезваха от погледите ни.
Слязох до първата платформа. Изабел ме последва. Усетих мирис на свеж дървен материал.
Премислях трескаво… Тук ли е бил Алек? И ако тук е намерил гибелта си, не беше ли пълно безумие сега и ние да вървим по стъпките му?
Но не ми пукаше. Трябваше да го направя.
Погледнах нагоре към тухлената стена на „Света Ирина“, извисяваща се над нас като скала. Ако искаш една сграда да оцелее седемстотин години в земетръсен район, в един от най-оспорваните градове на света, това бе начинът да я построиш — широка и масивна.
Слязох още една площадка, завих зад ъгъла на стълбите и спрях, сякаш се бях ударил в стъклена преграда…
Изабел застана до мен. Светлината, процеждаща се от прозорците на „Света Ирина“ високо над нас, бе достатъчни, за да види защо съм спрял. Сърцето ми биеше лудо. Това беше то.
— Целуни ме — помоли ме тя.
31
Арап Анак бръкна в джоба на синия си блейзър „Армани“, извади телефона си и погледна екрана. Имаше съобщение. Прочете го веднага. Един разпоредител го водеше през облицованите с дървена ламперия коридори в Камарата на общините. Блъсканицата от парламентарни служители и посетители наоколо го дразнеше.
Разпоредителят спря до дълго кожено канапе пред висока врата с месингова брава. Върху табелка от слонова кост пишеше: ВХОД ЗАБРАНЕН. Канапето вероятно е изглеждало като ново през 20-те години на XX век. Във въздуха се усещаше мирисът на прясно полирана ламперия.
— Изчакайте тук, сър — помоли разпоредителят и посочи към канапето.
Човекът, с когото трябваше да се срещне, не разполагаше с личен кабинет. Използваше една отдалечена заседателна зала. Всичко това щеше да се промени скоро. Анак седна, погледна си телефона и почука по екрана.
Шифрованото съобщение от Малак се появи след няколко секунди. Малак се беше справил добре. „Диагнозата потвърдена, по-бърз резултат от очаквания“ — пишеше в съобщението.
Представи си как момичето изпада в кома, изражението на лекаря при смъртта й… А сетне и ужасът на лекаря от главоболието, от нарастващите подутини. Знаел е каква съдба го чака. Това е било най-лошото.
Преди смъртта си повечето хора няма да имат представа с какво са заразени. Ще се редят на опашки в болниците, пред лекарските кабинети и в аптеките, убедени, че съвременната медицина ще ги спаси. А после ще умрат. И светът ще стане едно по-добро място.