Но този път не се почувствах така. Всичко беше наред. Или просто полудявах?
Пулсът ми се поуспокои. Всичко, което се случваше, беше толкова нереално… И в момента имах чувството, че не аз, а някой друг вместо мен наблюдава пътеките.
Но какво имаше зад вратата?
Далечно скърцане отекна в топлия нощен въздух. Изтръпнах. Огледах пътеките. Ето! Откъм главната порта директно към нас се насочваха точно тези, които не исках да видя — бойна група от десетина решителни охранители. Все още бяха доста далеч, но приближаваха бързо.
Бяха облечени в маслиненозелени униформи. Приличаха на типични охранители от Топкапъ сарай. Това беше добър знак, но все още се чувствах напрегнат. Може би тази групичка нямаше да ни обезглави, но арестът също не изглеждаше добра перспектива.
Докато ги наблюдавах как приближават, се усетих като заек, уловен от светлината на фарове. Но разтърсих глава, обърнах се и скочих надолу по стълбите, шепнейки името на Изабел.
Щом стигнах до последния завой, отново застинах: нищо не се беше променило, тя още човъркаше ключалката.
Дали имаше представа какво прави?
— Охранителите идват, Изабел! Разполагаш с трийсетина секунди… — изрекох задъхано.
— Не ме пришпорвай — отговори тя спокойно, сякаш имахме цял ден пред нас.
Исках да й изкрещя. Вместо това се разсмях нервно и погледнах нагоре по стълбите. Още всичко изглеждаше спокойно. Чувах само драскането на Изабел по ключалката и далечния тътен от града. За един безкрайно дълъг момент си помислих, че може да съм сбъркал, че охранителите вероятно са поели в друга посока. Беше възможно…
Напрегнах слух.
Чух тракане от свличащи се камъни.
И миг след това долетя глас със силен турски акцент.
Някой викаше към нас. Нямах представа какво говори, но не звучеше никак дружелюбно. Проехтя трополене от стъпки, които приближаваха…
Отново полетяха малки камъчета. Едно подскочи пред мен. Шумът от ботушите им отекваше. Дали Изабел щеше да отключи, ако успеех да ги задържа за малко?
Беше време за действие.
Присвих решително юмруци…
33
Шофьорът на линейката потрепери. Лоша поличба. Махна към полицейската кола, блокирала пътя му. Премигващата й синя лампа се въртеше бързо, изпълвайки шофьорската кабина с електрически блясък.
От две години работеше в „Бърза помощ“ и никога не беше карал подобен товар. Ако кажеше на жена си, тя щеше да прокълне съдбата им.
Не, нищо нямаше да й обяснява, така реши, докато се промъкваше между полицейските коли. Сетне излезе на улицата към бетонната рампа на площад „Таксим“. Не, ще отрече, че е намерил втория обезглавен, открит в града за по-малко от пет дни. И ще твърди, че не е чул думите на инспектора за мъжа, който бил ирански биолог, специалист по мутация на вирусите. Не искаше да знае нищо повече. Щеше му се просто да се прибере у дома, да види децата си, да си хапне кюфтета и да погледа телевизия.
Не искаше да чува, че мъртвецът е работил със странни вируси.
Всички знаеха, че иранците най-вероятно разработват биологични оръжия. Но защо този бе убит в Истанбул?
Дали беше поличба? Той поклати глава. Не, не беше. Не можеше да бъде.
34
Изабел отвори стоманената врата. Тухленият тунел зад нея се осветяваше от слаба жълта крушка. Тунелът изглеждаше смътно познат.
Изабел пристъпи вътре, а аз я последвах. Усетих хладния въздух. Кожата ми настръхна. Дали ще успеем да се измъкнем? Трополенето приближаваше и се усилваше. Охранителите скоро щяха да завият зад последния ъгъл на стълбите.
Затворих вратата зад себе си. Тя тихо прищракна. Над ключалката имаше обла дръжка. Завъртях я и чух още едно тихо прещракване. В същото време Изабел пъхна телта в ключалката, изкриви я и я натисна нагоре и навътре. После подпря портата с тялото си.
— Винаги ли оставяш тези неща за последната секунда? — прошепнах аз.
Тя ми направи знак да мълча.
Чу се кънтене. Някой удари вратата от другата страна. Тя подскочи на пантите си. После долетя заплашителен вик. Наведох се към тунела и се опитах да успокоя дишането си. Вратата се разклати отново. Дали ключалката, тънкото парченце тел на Изабел, наистина щеше да ги задържи?
Отекнаха приглушени гласове. Някой отново удари вратата. Този път по-силно.
Очаквах да рухне всеки момент. И всичко щеше да приключи. Ще ни задържат. Какво ще им кажем? Ще се придържаме към историята си. Чувах дишането на Изабел.
Нещо остро удари по вратата и тя издрънча. Чу се драскане, все едно че някой опитваше да пъхне ключ в бравата. Изабел коленичи пред вратата и вдигна ръка към ключалката, придържайки телта вътре. Можеше ли да ги задържи? Със сигурност не.