Поне не за дълго.
Желанието ми да се добера до убийците на Алек щеше да бъде наказано. Дори тези типове да бяха обикновени охранители от Топкапъ сарай, влизането с взлом на такова място си оставаше сериозно нарушение. Изабел задържа ръка пред ключалката. Завъртя я малко. Видях как телта се движи в пръстите й.
Внезапно се чу вик, сякаш някой изкрещя безпомощно. Нещо удари вратата. Телта в ръцете на Изабел мръдна отново, изкриви се. Притиснах леко длани върху нея. Усетих как ръката й се движи, когато някой се опита да превърти ключа. Това нямаше да ги задържи.
Но успя. Вратата не се отвори.
Проехтяха още викове, шумолене, тътрене, драскане… Нямах представа какво става от другата страна, но можех да се досетя. Опитваха да изкъртят вратата. Сетне се чуха викове, които прозвучаха като заплахи. Последваха нови удари. Вратата издрънча.
Но остана затворена.
После се чу забързано трополене, сякаш някой от другата страна се качваше по стълбите.
Успяхме. Облегнах се на стената, отпускайки се за малко за пръв път, откакто слязохме. Поех си дъх облекчено. Изабел се наведе и погледна през ключалката.
После се изправи и прошепна:
— Разполагаме с двайсетина минути. Толкова късно в Истанбул не работят много ключари, но очаквам да намерят някого. Ако ни заловят тук, ще си навлечем сериозни неприятности. Трябва да намерим друг изход.
Погледна ме умолително.
— Тръгвай, ще търсим! — заявих аз и поех бързо през тунела.
— Това беше твоя идея — прошепна тя и ме настигна.
— Да се придържаме към историята, че сме искали малко уединение.
— Да, но не ги смятай за глупави.
Тогава забелязах къс избелял жълтеникав мрамор, оформен като ятаган, в стената по коридора. В мрамора бе гравиран арабски надпис, от който косата ми настръхна.
— Това е мотото на еничарите — спрях пред него. — „Уповавам се на Бога“.
Погледнах назад към вратата, но зад нея нищо не се чуваше.
— Това го имаше в снимките на Алек. Бил е тук — отбелязах.
Крушката над нас премигна и в съзнанието ми се втурна отдавна забравен спомен. Като момче, когато правех бели, ме заключваха в приземния склад. Помещението се осветяваше от слаба крушка, която премигваше точно като тази. Миризмата също приличаше странно на онази, на влага и пръст. Мразех онова място.
Продължихме бързо надолу по стръмния тухлен коридор. След трийсетина метра тунелът зави обратно. Следващата секция свършваше в нещо като склад.
В другия край зееше отвор, колкото врата, в солидна тухлена стена. Изглеждаше, че е пробит скоро. Наоколо се виждаха парчета от тухли.
Кой е пробил тази стена?
Погледнах назад и бързо пристъпих в отвора. Стената, блокираща тунела, бе дебела над половин метър — достатъчно, за да спре случайни натрапници, които искаха да проучват подземието. От едната страна в следващата секция от тунела се стелеха натрошени камъчета.
Тук също беше зидано със светли тухли, но те изглеждаха по-чисти. Очевидно тази част от помещението беше използвана много по-малко през вековете. Тунелът се проточваше направо, отдалечавайки се от „Света Ирина“.
Имах усещането, че се насочва към „Света София“.
После ненадейно жълтите крушки по стените угаснаха. Спрях. Погълна ни непрогледен мрак. Тъмнината излъчваше нещо примитивно. Изби ме студена пот.
— Изчакай за секунда — казах аз възможно най-спокойно. Бръкнах в джоба си и извадих фенерчето, което купих по-рано в магазина. От него се разля сноп бяла светлина, осветявайки всичко наоколо.
— Винаги бъди готов за изненади, така казваше баща ми. — Завъртях лъча наоколо…
— Не в очите ми, моля те — прошепна Изабел и избута фенерчето настрани.
Преместих лъча към избелелите тухлени стени край нас, към сводестия тухлен таван отгоре и към лъскавия каменен под, който се спускаше пред нас. В долната част на стената забелязах електрически кабел. Някой работеше долу.
— Не е чудно, че проучванията в „Света София“ не откриха нищо — заключих аз. — За да има резултати, трябва да се копае поне на шест метра дълбочина. Ние вече се намираме на десетина метра под земята. — Фенерчето освети коридора пред нас, но по-нататък всичко тънеше в мрак. По стените играеха тъмни сенки.
— Да благодарим на бога, че взех фенерче — усмихнах се аз и поех бързо напред. — Чудя се накъде води това, по дяволите.
— Надявам се само да има изход — отвърна Изабел.