Сега не се чуваше нищо друго, освен шумът от собствените ни стъпки и шумоленето на дрехите ни. Тук долу беше доста студено.
Докато вървяхме, осветявах стените, търсейки нещо интересно.
— Наистина ме побиват тръпки от това място — обади се Изабел.
— Удивително е, нали?
Тя докосна, рамото ми.
— Позволи ми да опитам.
Подадох й фенерчето. Продължихме бързо напред. Следващата част от тунела се спускаше още по-стръмно.
Изведнъж отдясно стената изчезна. Затаих дъх, щом приближихме. Знаех какво става. Коридорът се превръщаше в рампа, слизаща в голяма подземна зала. Представата ми за пространство внезапно се обърка… Изабел насочи лъча към залата отдолу. Тя беше голяма може би трийсет квадратни метра и висока поне шест. Напомни ми за подземните водоеми в други части от Истанбул. Но това помещение не бе построено за съхранение на вода.
Най-забележителното нещо беше огромната порта, висока вероятно пет метра и толкова широка, в средата на отсрещната стена. Изабел насочи лъча към вратата, а после го раздвижи по стените.
Цареше неестествена тишина. Сякаш стените слушаха, наблюдаваха.
— Това е невероятно! — възкликна Изабел. — А аз обикновено мразя да стоя в подземия.
— Надявам се да не е вход към чумна яма.
— Чумна яма, шегуваш се, нали? — Тя потрепери.
— Има такава възможност. Истанбул бил първият град в Европа, покосен от Черната смърт. Едно лято през шести век пет хиляди мъже, жени и деца умирали всеки ден от чума в този град. Когато болестта се върнала през четиринадесети век, станало още по-страшно… — Огледах се наоколо и продължих да й разказвам с тих глас: — Тогава е бил християнски град. Духовенството се грижело за болните. Първо погребвали труповете в крипти под църквите, а после в ями. По-късно телата станали толкова много, че просто ги хвърляли в морето. Под църквите в цяла Европа били изкопани големи крипти, катакомби на някои места. След това били зазидани. Сигурен съм, че тук са направили същото, но в по-голям мащаб. Не забравяй, тогава Константинопол е бил най-големият град в Европа.
— Сега ми се слуша точно за Черната смърт — изпъшка Изабел.
— Само казвам, че трябва да внимаваш на такива места.
— Но къде е изходът?
Тя освети отново залата. Не се виждаше друг изход освен голямата врата пред нас. Изабел насочи светлината към нея.
— Къде е тази чумна яма?
— Не знам. — Вдигнах рамене. — И нямаме време да я търсим. Хайде!
Изабел обръщаше фенерчето към различни части от подземната зала. Фреските по стените оживяха. Напомниха ми за Помпей. Избелелият мозаечен под беше впечатляващ.
Тя насочи лъча към една фреска.
— Виж! — Задържа го върху изображение на седнал старец, с ореол около главата. По-млад мъж в тога бе коленичил пред него и пишеше нещо върху пергамент е дълго перо.
— Свети Йоан — познах го аз. — Онзи, който е диктувал „Откровението“.
— Какво, по дяволите, ще прави тук свети Йоан?
— Не знам, но няма да ни помогне да намерим изхода.
— Чу ли нещо? — попита тя.
И двамата спряхме. Само тишина.
Изабел обходи залата с лъча. В ъгъла на пода имаше мозайка, изобразяваща Мадоната с Младенеца. Наоколо бяха струпани отпадъци.
— Това е мозайката на Алек! — възкликнах аз. — Трябва да е тя. Ала все пак с нещо се различава…
Изтичах до мозайката. Изглеждаше по-ярка, отколкото на снимката. До нея имаше ниско скеле, сякаш някой планираше да я премахне напълно.
Чух далечен звук, глухо туптене. Напрегнах се да доловя още нещо…
Трябваше да тръгваме. Изабел насочи лъча към голямата врата. Нямаше друг път напред.
Огромната порта представляваше внушителна творба. Изабел приближи бавно до нея и освети пода отпред. Електрическият кабел от коридора минаваше точно под прага.
— Виж това! — Тя посочи към белезите до вратата. Някой бе стъргал там. — Пресни са. — Обходи ги с лъча.
Портата беше изработена от вертикално поставени дебели дъски, които сякаш се бяха вкаменили от годините. Широки трийсет сантиметра черни мраморни колони, осеяни с жилки, се издигаха от двете страни на вратата. Бяха увенчани с глобуси колкото човешка глава. По колоните имаше ивици с гравирани в тях гръцки букви.
— Онзи, който е построил това, се е подготвял за края на света — отбелязах аз. — В мрамора са гравирали свещени надписи, за да са сигурни, че ще оцелеят в огньовете на Апокалипсиса.
Пристъпих напред.
— Да видим дали се отваря. — Дръпнах една дръжка. Нищо не стана. Спрях и се ослушах.
— Чакай секунда — спря ме Изабел. Подаде ми фенерчето, извади си телефона и снима.