— Никак нямаше да ми хареса да съм робиня, натоварена със задачата да почиства това място.
На около петнайсет метра забелязах червена тухлена стена. Почти изцяло в сянка. Но нямаше врата.
Пристъпих към нея, търсейки изход. Колоните в редицата пред стената бяха двойно по-дебели от останалите, може би трийсетина сантиметра в диаметър. Нещо в тях ми изглеждаше обезпокоително познато.
После се досетих. Пред мен оживя разпространеното в интернет видео, показващо обезглавяването на Алек…
Не исках да съм тук, но нещо ме привличаше напред като магнит. Застинах.
Единственият звук, който чувах сега, бе собственото ми дишане. Огледах колоните и видях тъмно петно до една от тях. Там ли се беше случило? Наведох се и го докоснах… Беше засъхнало. Люспите се потрошиха под пръстите ми.
В съзнанието ми нахлуха мрачни образи. Видях Алек в моргата — със сини вени, със странно отделена глава от тялото. После си спомних Айрийн в ковчега, лицето й, покрита с кремав воал. Сетне се появи бедната администраторка. Толкова смърт. Толкова зло. Исках да прогоня образите, но не можех.
— Обикновено ги довличат тук преди… — Гласът на Изабел секна.
Тя докосна рамото ми.
— Сигурно не дават пет пари, че оставят следи… — прошепнах тихо.
— Вероятно още не са привършили с почистването….- едва отрони Изабел. — Хайде, Шон, сега мога да намеся консулството. Имам снимки. Те са доказателството, от което се нуждаем. Турските власти ще обезумеят, като разберат какво е ставало тук, под носа им.
Усещах злото навсякъде около нас, като живо.
— Накъде да вървим? — попита тя.
Гората от колони продължаваше в мрака пред нас. Не се виждаше изход. Можехме да следваме стената, за да търсим друга врата, но накъде да поемем — наляво или надясно?
Тихо скърцане отекна в залата и прекъсна колебанията ми. Не ми трябваше повече от секунда, за да проумея, че преследвачите ни са наблизо.
— Идват… — прошепна и Изабел. Лицето й пребледня.
— Какво да правим?
— Няма да ти хареса, но ме последвай! — решително казах аз.
И я поведох към мраморната решетка на пода.
В залата отново отекна скърцане. Отваряха вратите. Разполагахме със секунди.
Посегнах към мраморната решетка, която в този миг ми напомни за капак на люк. Дръпнах я, но тя не помръдна.
— Ще слезем долу, така ли? — ужасено прошепна Изабел.
Не отговорих. Мраморният капак беше студен. Дръпнах отново, подпирайки с коляно от едната страна.
— Какво има там? — попита тя. Пусна камъче през една дупка, ала не го чухме да пада.
— Само ми помогни. — Пръстите ми се покриха с мръсотия. Дръпнах пак, този път по-силно.
Изабел отиде от другата страна.
— Трябва да има някакво резе, с което е застопорена — подвикнах й аз. — Опитай да го намериш. — Размърдах пръсти под ръба на решетката, опипах. — Ето го! — Натиснах нещо стърчащо.
Дръпнахме отново. Решетката помръдна. Плъзнахме я настрани. Нямаше да се досетят веднага откъде сме се измъкнали, но ако потърсеха, щеше да стане скоро.
Дупката приличаше на кладенец. Забелязах скоби, забити в стената, по които можеше да се слезе… Настръхнах, като си помислих какво може да има долу. Оттам се носеше миризма на вкиснато.
— Хайде, премини първа. Аз ще дръпна решетката на мястото й.
— Не мога — отвърна тихо тя. — Ужасно е.
— Не е толкова зле — настоях аз. — Особено в сравнение с това, което ни очаква, ако ни заловят.
Вдигнах очи, защото отново чух трополене. Заради колоните не виждах вратата, през която влязохме, но забелязвах масите. Когато стигнеха до тях, и те щяха да ни съзрат…
Тя преметна крака през ръба и влезе в шахтата. Изглеждаше ужасена. Беше затаила дъх, изцъклила очи… Хвана се за скобите и започна да се спуска.
Погледнах към масите. Там все още не се виждаше никой.
Дръпнах решетката наполовина върху дупката, възможно най-безшумно. После последвах Изабел.
Провесих нозе и стъпих на една от забитите в стената скоби. Непоносимата миризма внезапно се засили. Лъхна ме на нещо гнило и вкиснато.
Изабел включи фенерчето и го насочи надолу. Лъчът подскочи по опасваща тухлена стена. Изпитвах ужасното усещане, че ме поглъща някаква огромна паст, от която нямаше да се измъкна лесно.
— Изключи го — прошепнах бързо и се наведох.
Тя ме послуша.
Главата ми се изравни с пода. Бутнах решетката напред и я дръпнах върху себе си. За една ужасна секунда си помислих, че може да се прекатури в дупката. Но после тя се плъзна на мястото си с леко прищракване. Като награда, повечето светлини угаснаха. Сякаш хвърлиха дебел саван върху нас.