А миризмата на гнило ставаше все по-ужасна с всяка стъпка надолу…
37
Отвън първокласният хотел „Сейнт Джордж“ на Парк Лейн в Централен Лондон приличаше на голяма елитна градска къща. Вътре обаче, след като успееш да преодолееш педантичния английски иконом и почтителните испански камериерки, се намираше раят за богаташите.
Щом гостът влезеше в самостоятелния си апартамент, той никога нямаше да види друг гост, освен ако сам не поискаше. Все едно да си имаш своя къща в „Мейфеър“ с плувен басейн, мраморно джакузи, балкон с балдахин, обърнат към частна градина, готвач, шофьор и лична масажистка — тайландка или шведка — всичко само за теб.
Арап Анак беше свикнал с подобни прости удоволствия. Пристигнал наскоро, той седеше сам в главната приемна на апартамента си и гледаше монтирания на стената плазмен телевизор.
Каналът — „Ал-Джазира“ на английски — показваше сцени от безредици. Той беше намалил звука.
Една забулена жена на екрана тичаше към камерата. По лицето й течеше кръв от дълбока рана в средата на челото й. Редица бунтовници с черни маски зад нея хвърляха камъни по далечен полицейски кордон.
Арап се отпусна в стола си. Всичко се развиваше точно по план — по-добре, отколкото можеше да очаква.
Безредиците и демонстрациите срещу атаките в джамиите в Лондон и Париж даваха желания ефект. Лесно можеш да раздухаш напрежението, ако знаеш как. И да разпалиш омразата, ако имаш точните връзки.
Чу се звънец. Арап стана, отиде до бюрото, вдигна електронния таблет, полагащ се към апартамента, и натисна един бутон.
На екрана изникна образ. Показваше коридора на хотела. Събличаха дългото синьо палто на един мъж. Икономът се обърна към камерата и се поклони.
— Гостът ви пристигна, сър. — Микрофонът, в който говореше, беше закачен на кабел, започващ от ухото и слизащ надолу по бузата му.
— Покани го.
Икономът кимна.
Арап се пресегна към тънкия лаптоп, оставен върху дълъг орехов шкаф. Чукна по екрана. Там светна образ: две лица едно до друго, снимки като за паспорт, на мъж и жена.
Образи на хора, които щяха да умрат скоро.
Щракна с пръсти над мишката. Образите на Изабел и Шон се увеличиха. Откриването на телата им можеше да мине незабелязано, след като петъчните събития достигнеха кулминацията си, но дори медиите да отразяха смъртта им, това щеше да е един чудесен сигнал.
Мирното съвместно съществуване вече не беше възможно. Бе нужна нова политика. И тя щеше да бъде приложена след промяната.
38
Вонеше толкова отвратително, че в един момент запуших устата си…
Спрях, поех си бавно дъх и погледнах нагоре. Засега нищо. Представих си как решетката над нас се отмества във всеки момент. Задавих се, но потиснах кашлицата. Минаха секунди.
Решетката над мен, блеснала като ярка мрежа, не помръдваше. След като вълната от тиха кашлица премина, аз продължих надолу.
После чух някой да вика на турски. Сякаш се намираха точно над нас. Спрях, абсолютно сигурен, че решетката ще мръдне настрани и ще ни хванат. Но секундите се превърнаха в минута и последва само тишина.
Придвижвах се бавно надолу във вонящия мрак, стискайки здраво скобите с ръце като с животински нокти. Пръстен по пръстен. И колкото по-надълбоко стигах, толкова повече вонеше, докато нещо не ме шляпна по крака и замалко не извиках.
— Внимателно — прошепна Изабел. Ощипа ме по глезена. Изкачих се с един пръстен нагоре. Как да предположа, че е спряла? Наоколо имаше единствено сенки. Процеждаше се само слаба светлина откъм решетката горе.
Бях уплашен и ми се повдигаше от миризмата. Вече си мислех, че може би е по-добре да се върна горе и да се изправя пред последствията.
После чух друг вик, а миг по-късно — силни, различни гласове. Някой беше страшно ядосан.
По решетката отгоре затропаха обувки. Светлината избледня, сякаш имаше затъмнение. Притаих дъх.
После светлината избледня още повече, отчетливо чух драскане на клечка и едва доловим звук от нещо изпуснато върху решетката.
Вдигайки поглед, си помислих, че мога да различа очертанията от ботушите, засенчили светлината. Това беше… Само още секунда. Свършено е с нас.
Помислих си за Алек, какво бе станало с него там горе. Нещо ме стегна, сякаш някой ме овърза с кабел. Няма да се кача. Да слязат тук и да ме хванат.
После още един далечен, напрегнат звук. Сянката помръдна. По лицето ми се посипа прах. Затворих очи. Нещо докосна крака ми. Дръпнах се, заритах. В съзнанието ми проблесна образ на гигантски плъх.