— Спри — прошепна Изабел.
Върнах крака си върху скобата.
— Тук долу има тунел. Сигурно ще можем да го използваме.
Тя включи фенерчето, а ръката й го покри почти напълно. То излъчваше слаба бяла светлина. Навсякъде се появиха слузести сиви тухли. Погледнах надолу.
Когато Изабел спомена за тунел, аз си представих нещо, в което можем да се изправим. Ала тя имаше предвид тухлена тръба, висока около метър и двайсет, извеждаща хоризонтално от канализацията, към която се спускахме. Наклонът й сигурно беше едва няколко градуса.
Входът към тръбата се намираше до скобите, за които се държеше Изабел. Хранех сериозни съмнения дали да вляза — трябваше да пълзим — и само бог знаеше какво имаше там вътре.
— Как е?
— Поне изглежда сухо — промълви тя. — Аз влизам.
— Отлично — прошепнах аз. — Това означава, че идвам след теб. — Не мисля, че ме чу.
Слязох до следващия пръстен. Може би не беше чак толкова лошо, колкото си представях. Вече виждах малко от тунела. Не изглеждаше тинест. Всъщност беше направо съблазнителен…
В тръбата виждах само тъмните подметки на Изабел. Бяха изцапани със зелена тиня. През повечето време насочваше лъча пред себе си, осветявайки сивите тухли навсякъде около нас, и продължаваше напред.
Сега миризмата беше различна. По-глинеста, не на застояла вода. Усещах огромната тежест на пръстта над нас, тъй като на места тунелът се издуваше, сякаш имаше мазоли, които можеха да се спукат.
Докато се движех напред, одрасках ръцете си в парченца от тухли върху неравния под на тунела. Кой ли ги беше сложил там?
— Можеш ли малко по-бързо? — подканих я аз. Исках да се измъкна от това проклето място и да се изправя.
След около петнайсет метра лазене по колене най-сетне спрях. Стана задушно. По челото ми изби пот. Главата ми бучеше. Оглушителната експлозия в Ирак ми причини тъпо главоболие, което идваше и отминаваше, когато си поиска. Можех да го игнорирам в открито пространство, но тук, долу, притиснат между стените, то се връщаше за следващата си атака.
Затворих очи и вдишах дълбоко няколко пъти. Задържах въздуха и го изпусках бавно. Миналото лято изкарах курс по Пранаяма, където се научих да контролирам дишането си, което ми помагаше да подобря гмуркането си и ме успокояваше. Докато изпусках дъха си, бавно до мен достигна далечен глас. Дали си въобразявах? Отворих очи. Вече не чувах движението на Изабел. Сигурно бе спряла. И беше изключила фенерчето. Мракът ме обви напълно. Първично усещане, сякаш бях погълнат.
Поех си отново дъх.
После, точно пред мен, когато очите ми привикнаха, видях бледа светлина, танцуваща на около пет-шест метра. Подскачаше по пода на тунела като привидение. После сянка препречи погледа ми. Изабел отново се движеше напред. Последвах я бавно, драскайки по тухлите с ръце и колене.
Когато приближих, видях, че светлината е слаб лъч от тухлената тръба, насочен към покрива на тунела. За миг се изпълних с надежда, представяйки си дупка, през която можем да избягаме. С разочарование видях, че тръбата не е широка и трийсетина сантиметра. Изабел се намираше зад нея. Чувах дишането й.
Вдигнах поглед към тръбата. Отгоре имаше решетка, може би на петнайсет метра — мамещо близо, но и отвратително далеч. Решетката се очертаваше в светлия стълб, който се спускаше надолу.
Дръпнах се назад. Едва различавах сянката на Изабел зад лъча светлина. Тя оцветяваше тунела с призрачен блясък. Когато погледнах отново към тръбата, в мен се надигна усещане, че съм хванат в капан, погребан жив. Сякаш стените край мен се събираха бавно.
После чух отново гласа. Този път по-ясно. Едва на няколко метра над нас. Човекът каза само три думи — „Намерихте ли ги?“, — но гласът ми се стори обезпокоително познат. Беше ли възможно?
Главите ни с Изабел се чукнаха леко, когато ги надигнахме към решетката. Разтърках челото си и се отдръпнах назад да я оставя да погледне.
Изабел се дръпна след секунди. Взрях се отново нагоре. Присвих очи и видях друг тухлен покрив през решетката. Това беше всичко.
Гласът проговори отново:
— Не ни е казвала, че ще идва тук.
Подозренията ми се потвърдиха. Не знам колко наблизо се намираше Питър до решетката, но гласът му стигаше ясно до мен, сякаш бе едва на няколко метра.
Промълвих на Изабел думата „Питър“. Едва различих изражението й. Погледът й се съсредоточи в нещо по средата. Премигна и кимна.
Чухме отново гласа на Питър, но този път по-надалеч, неясно. Отдалечаваше се.
Докоснах рамото на Изабел. Тя приближи до лъча призрачна светлина и погледна нагоре. Във всеки момент можеше да се строполи върху мен, така се изпъваше напред.