— Какво прави той там? Защо говори за нас?
— Не избързвай със заключенията. — Изглеждаше ядосана, а лицето й бе мрачно като буря. — Просто чухме един разговор. Нищо не доказва.
— И с кого разговаряше?
— Честно, не знам.
— Какво, по дяволите, прави тук? Разхожда се там горе като в бащиния.
Тя не отговори.
В главата ми се гонеха мисли. Ако Питър знаеше за тези разкопки, дали бе замесен в убийството на Алек заедно с онези копелета? Толкова налудничаво ли беше това? Но защо иначе ще е тук и ще говори така?
И изведнъж всичко ми просветна… Ето защо се държеше толкова странно, ето защо не ме информира, че Изабел няма да дойде на срещата. Ето защо искаше да ме разкара бързо от Истанбул…
Той работеше с тях, с хората, които убиха Алек. Това със сигурност обясняваше много неща.
Почувствах се като пълен наивник, когото бяха измамили с лекота. Не биваше да му се доверявам…
— Трябва да продължим — подканих я тихо аз. — Да потърсим друг изход. Няма да вися вечно тук.
— Чуваш ли вода? — попита Изабел.
— Не. — Мисълта за вода там долу никак не беше приятна. Представих си, че в нея живеят слузести, безформени същества. В един сух тунел поне знаеш с какво си имаш работа.
— Чувам вода — настоя тя. Включи фенерчето, насочи го напред и запълзя.
Когато я настигнах, тя седеше от другия край на еднометров кръгъл отвор в пода и светеше с фенерчето в него. Отдолу, на една ръка разстояние, видях вода. Стори ми се, че потъвам. Това можеше да се окаже и изход, но там долу определено имаше нещо отвратително. Просто го знаех.
— Чудя се дали все още се намираме под „Света София“. — Огледах се.
— Нямам представа, но наклонът е надолу. Тази вода тече и трябва да излиза нанякъде.
— Страхотен извод направи! Ще те предложа за Нобелова награда…
— Престани, Шон! Пипни това. Мрамор е.
Изабел пъхна ръка под отвора. И аз сложих моята там. Докоснахме се. Тя стисна пръстите ми. Почти различавах притесненото й изражение в отразената от водата светлина на фенерчето.
— Мразя това място — прошепна тя. Стисна ме по-силно. Усетих я как потрепери. — Толкова го мразя. Не ме оставяй тук… — Отново изглеждаше ядосана.
— Няма. Обещавам. Защо мислиш, че ще го направя?
Замълча, преди да отговори:
— И преди са ме изоставяли. Най-лошото нещо, което ми се е случвало.
Погледнах я в очите.
— Тук няма да стане така.
Тя отпусна хватката си.
— Копелето каза, че ще се върне… — Чух я как си пое дъх. — …но не го направи.
— Кой?
— Марк. Бившият ми. Онзи тип, когото срещна в Мосул. Бях омъжена за него.
— И защо, по дяволите, те изостави?
Тя ме погледна в очите, сякаш преценяваше дали да сподели повече. После сведе поглед към водата, течаща под нас.
— Няма много за казване. Бяхме с един британски строителен предприемач в кюрдската част на Ирак. Къщата за гости, в която отседнахме, беше атакувана. Марк излезе през задната врата, изостави ни. Това е… — Вдигна рамене. — Чаках с онзи едър шотландски бизнесмен, който буквално се насра от страх… Ала извадихме късмет. Нападателите избягаха след няколко изстрела.
— И Марк не се върна, така ли?
— Не. Оправда се, че искал, но бил задържан от иракската полиция. После го видях в полицейски участък в Киркук. Не престана да се извинява. Но нещата помежду ни вече не бяха същите.
— Със сигурност те разбирам. И ти обещавам, че ще намерим изход заедно. — Опитвах се да бъда оптимист заради двамата.
— Тази вода трябва да се стича в някой от старите подземни водоеми. Имало ги е в целия град заради обсадите. Тук са строели най-добрите акведукти, най-добрата водопроводна система в цялата Римска империя. Вероятно сме близо до някакъв изход.
Тя се усмихна. Погледна към водата. Беше черна, неприятна.
— Много е страшно, Шон.
— Та това е само вода! — възразих аз.
— Шансовете да умреш под земята са милион към едно, нали?
— Освен ако вече не си под земята.
— Благодаря, че ме успокои…
Във въздуха се носеше солена миризма на риба. Надигаше се от водата.
— Долавяш ли дъх на солена вода? — попитах аз.
Тя подуши въздуха.
— Малко. Това добре ли е?
— Босфорът е много солен. Не сме много далеч от него.
Светлината от фенерчето избледня. Стана два пъти по-слаба, отколкото когато го включих. Защо не купих още батерии? Мракът напираше зад бледия лъч като животно, което знае кога жертвата му губи сили.
Трябваше да продължим.