— Слизам долу, за да огледам — предложих аз.
Лъчът отслабна още повече.
— Няма да мога да те издърпам — обади се тя. Усетих тревога в гласа й.
— Не се безпокой, ако се наложи, мога да се задържа отстрани. — Погледнах надолу. Изглеждаше възможно. — Трябва да проверя това, Изабел. Може да сме наблизо до изход.
В мен отново говореше оптимистът. Със сигурност предпочитах да остана в сухия тунел. Но ако някой ни преследваше, той вероятно щеше да мине първо през тунела, преди да слезе до тази вода. Щяхме да спечелим време, ако тръгнехме натам.
После усетих как нещо тупна на рамото ми. Нещо тежко.
Дръпнах се и замахнах енергично към него. Нещо черно падна пред мен. Най-големият паяк, който бях виждал. Космат като старо хипи. Избяга в мрака. Потреперих и се поизправих, ала си ударих главата в тавана адски силно. Наведох се бързо и я разтърках.
— Добре ли си? — попита Изабел.
— Разбира се. Няма проблеми. Много ми е приятно тук долу…
— Виж, риба! — възкликна тя. Но посочи нагоре. Знак с форма на риба беше издълбан в тухлата над главите ни. — Удивително! — Прокара пръст по знака под жълтеникавата светлина от фенерчето.
— Знаеш ли, говори се, че византийският император Алексий III избягал от града през тунел под „Света София“, точно като този?
Тя поклати глава.
— Така казват. Измъкнал се е с рибарска лодка, която го чакала в Босфора. Избягал с любовницата си — сръбска принцеса — и с дъщеря си през нощта преди превземането на града при Четвъртия кръстоносен поход. Чудесен кръстоносен поход е бил. Станало е по това време от годината.
— Знаеш ли, ако кръстоносците не бяха плячкосали този град, Константинопол може би никога нямаше да се даде на османците. А така Христофор Колумб можеше да не събере достатъчно пари за своите експедиции.
Фенерчето започна да премигва.
— Време е да вървим — предложих аз. Сега водата изглеждаше по-тъмна, а вълничките по повърхността й играеха като живи.
— Цялата тази вода трябва да отива някъде — повторих с надежда предположението на Изабел.
И наистина беше така… Тунелът, в който се намирахме, можеше просто да свърши някъде, но тунел с течаща вода трябваше да излиза в Босфора или в Златния рог. Това щеше да е нашият изход.
Между водата и тавана на тунела имаше празнина от около метър и двайсет. Погледнах към Изабел. Лицето й изглеждаше измъчено, сякаш бе видяла призрак.
Стиснах устни, щом си помислих за водата. Трябваше да прогоня мислите за тварите долу — червеи, змиорки, змии, пиявици — всички слузести същества на света. Присвих юмруци. Може и да ги нямаше.
— Сигурен съм, че ще намерим изход.
Тя кимна.
Скочих във водата.
Отекна силен плясък. Погълна ме леден студ. Течението ме повлече. Намирах се в тунел като тръба, подобен на онзи, от който току-що скочих. Но този изглеждаше по-голям и наполовина пълен с вода. След няколко секунди не можех да стъпя. Дъното на тунела бе ужасно хлъзгаво. Вдигнах поглед. Изабел се навеждаше неуверено напред, насочвайки фенерчето към струите.
После се закрепих, запазих равновесие и се изправих. Бях прогизнал. Косата ми се оттичаше по гърба ми.
— Виждаш ли изход? — попита тя.
Ударих глезена и лакътя си. Но водата стигаше едва до бедрата ми.
— Не — отвърнах. Тунелът просто продължаваше като другия отгоре.
Изтръпнах. Предишният ми оптимизъм изглеждаше напълно нереалистичен.
Водата бе по-студена, отколкото очаквах. Панталонът ми натежа и ме дърпаше надолу. Това вече никак не изглеждаше добра идея.
Изправих се, отърсих се като куче, поех си дълбоко дъх и го задържах. Нямаше връщане назад. Сигурно имаше някакъв изход, трябваше просто да следвам течението на водата, независимо от това колко отвратително изглеждаше. Нямаше да се откажа.
— Мога да се изправя. Тунелът е достатъчно голям за газене — подвикнах й аз. Гласът ми отекна в тъмнината. — Не е много дълбоко.
— Дръж! — извика Изабел. Вдигнах очи, тя се наведе и ми подаде фенерчето.
После скочи във водата до мен със силен плясък. Затворих очи и избърсах пръските от лицето си. След това протегнах ръка да й помогна да се закрепи.
— Много забавно, нали?
Тя стисна ръката ми. Подадох й фенерчето.
— Изключи го за малко, Изабел. Батериите трябва да си починат. Не го включвай за повече от няколко секунди. Налага се да пестим енергията. Не знам колко дълъг е този тунел, но трябва да ни изведе оттук.
Тя изключи фенерчето.
— Бас държа, че се радваш, задето дойде тази вечер с мен — промълвих в мрака.
— Много си забавен — отвърна тя. Чувах как зъбите и тракат.