Включи фенерчето за малко, после го изгаси.
Водата беше ледена, но скоростта, с която течеше, ме обнадеждаваше. Постъпихме правилно.
Внезапно кожата по краката, ръцете и гърба ми настръхна. Странно усещане, но трябваше да се концентрирам върху положителните страни: фенерчето още работеше; не бяхме наранени; скоро щяхме да се измъкнем…
Започнахме да газим. Аз водех. Тухлите над главите ни сякаш подскачаха напред всеки път, когато лъчът ги осветяваше. Обаче солидната конструкция ни успокояваше. Щом е изтраяла толкова дълго, със сигурност щеше да издържи и докато излезем оттук.
После нещо дебело и хлъзгаво докосна прасеца ми, движейки се по течението.
Изтръпнах. Какво беше това, по дяволите — риба, змиорки?
Несъзнателно ме обхвана ужас. Мускулите ми се стегнаха. Исках да изкрещя, но устните ми си останаха плътно стиснати. Не беше нужно Изабел да узнае за това.
Вдигнах ръце към тавана, контролирайки отново дишането си. Онова, което ме докосна, изчезна. Надявах се да е завинаги.
Изабел включи фенерчето.
— Добре ли си?
— Разбира се — излъгах.
Тя изгаси светлината. Продължихме напред по течението. Вече треперех почти неудържимо. Мислех си за всичко, което видяхме и чухме… За това, че намерихме мястото, където бе заклан Алек, че чухме издайническите слова на Питър. Трябваше да се измъкнем оттук. Трябваше да кажем на някого на какво сме попаднали…
Продължихме да газим.
При следващото включване на светлината забелязах, че разстоянието между тавана и водата намалява бавно, но неумолимо. И стените сякаш се стесняваха. Бързо погледнах назад.
Нивото на водата не беше се променило значително, но все пак изглеждаше различно. Сега стигаше почти до кръста ми. И сякаш усещах по-силно натиска на милионите тонове скали над нас.
После внезапно се чу плясък. Не знаех какво означава. След това в тунела отекна стон. Изабел включи фенерчето.
— Нещо ме докосна! — изпищя тя. Гласът й бе упорит, но разтреперан.
— Няма нищо — опитах да я успокоя. — Не мисли за това. Скоро ще се измъкнем оттук.
Водната повърхност оживяваше с всяко включване на фенерчето. Приличаше на тъмна кожа, която помръдваше мудно, сякаш нещо под нея се движеше. Продължихме да газим. Треперех и постоянно очаквах нещо слузесто да ме докосне отново — или още по-лошо, да ме ухапе.
И тогава изведнъж пред нас се появиха вертикални решетки, препречили пътя ни…
Може би трябваше да ги очаквам, но те ме изненадаха. Усетих, че сме в беда.
Този тунел можеше да се окаже капан. Трябваше да са много наивни, за да го оставят без решетки. А византийците в никакъв случай не са били такива… Крадци и врагове лесно са можели да проникнат в двореца или в „Света София“, ако прегазеха оттук.
— Не вярвам на очите си! — възкликна отчаяно Изабел.
Сега водата течеше по-бързо, дърпайки панталона ми, нозете ми. Стояхме на място, втренчени в решетките. Нямаше начин да се промъкнем през тях. Изглеждаха много солидни.
— Поне веднъж — обадих се аз — би било страхотно, ако древните инженери се окажат не толкова дяволски способни. — Прегазих напред, докоснах решетките, хванах ги с две ръце. Бяха леденостудени и твърди като стомана. Ритнах ги. Да, стигаха чак до долу. Нямаше дори сантиметър разстояние от дъното.
— Е, това доказва едно — продължих аз. — Почти отвън сме.
— Стана ми много студено — оплака се Изабел. Чувах тракането на зъбите й.
Натиснах една пръчка отгоре — там, където се забиваше в тавана. Може би хоросанът и тухлите са се износили с годините.
Но пръчката се оказа непоклатима като гранит. Изабел изключи фенерчето. Потреперих в мрака. Ядосах се на себе си. Трябваше да се досетя, че ще има решетки. Озовахме се в капан.
Нещо се плъзна по глезена ми. Най-ужасните ми страхове оживяха.
Защото този път пълзенето не престана. Пасаж змиорки или гигантски червеи минаваха през краката ми. Всяка частица от тялото ми подсказваше да се движа, да се разкарам оттук — но не можех.
Стоях като вкаменен, с разширени от ужас очи, и оставих пълзенето да продължи.
Изабел включи светлината. По изражението й разбрах, че също ги усеща.
Обзе ме погнуса. В устата ми се надигна люта жлъч.
После нещо се впи в прасеца ми и ме прониза още една вълна от страх.
Изабел се пресегна към мен. Остави фенерчето да свети, макар че то едва премигваше. Сплетохме здраво пръстите си.
Сетне лъчът премигна за последен път и угасна.
И в този момент нещо ме ухапа по бедрото, направо през панталона. Зъбите му бяха като иглички.