39
Сержант Моулъм работеше извънредно. Не се случваше често, само при спешни случаи. Ситуацията в Испания се влошаваше.
Местните блогъри, пристрастените към „Туитър“ и радиожурналистите осигуряваха по-пълна картина на случващото се от TVE — испанската държавна телевизия. Но шефовете му искаха да узнаят дали агитаторите подбуждат към насилие, както се твърдеше.
Сержант Моулъм наблюдаваше картината от охранителните камери в края на Плаза де лус Кортес. Живите образи обикновено се предоставяха на шофьорите, за да преценят какво е нивото на трафика в Централен Мадрид, но сега публичните предавания бяха изключени. Замениха ги със специални предавания на службите за сигурност. Те показваха неокласическа сграда с колони и фронтони, с бронзови лъвове, охраняващи широкото стълбище, водещо към входа.
Образът показваше и тълпа от около пет хиляди мъже и жени, струпани пред Конгресо де лос Депутадос — испанския парламент. Тълпата притискаше редицата испански полицаи от Куерпо Насионал де Полиция. Специалните части за контрол на безредици бяха екипирани с подплатени костюми, прозрачни щитове и футуристични шлемове. Но определено не бяха подготвени за гнева на тълпата.
И не бяха достатъчно на брой. Беше проведена атака срещу малка нова джамия в града. Но защо се стигна до такава реакция след толкова дребна провокация?
Сержантът погледна екрана отдясно. Там бързо се сменяха съобщения от „Туитър“ и „Фейсбук“, споменаващи Мадрид, Плаза де лус Кортес или други ключови думи.
Оценените като подстрекателски от автоматичната текстообработваща система, онези, които насърчаваха насилието, спираха за няколко секунди в центъра на екрана, преди да изчезнат вдясно за по-нататъшна обработка. Но те не бяха много, което му се стори изненадващо. Видя само две през последните пет минути.
Кой, по дяволите, разпалваше тези бунтове? И защо?
40
Бедрото ми пареше от ухапването.
Дишането ми стана учестено, накъсано. И вече изобщо не усещах краката си. Бяхме потънали в непрогледен мрак.
А змиорките, или водните змии, продължаваха да се гърчат в нозете ми, по бедрата ми. Някои хапеха като плъхове. Само течението им пречеше да се залепят задълго или може би вкусът на памучния ми панталон не им допадаше. Сред тях имаше гиганти с груба кожа, която драскаше като шкурка дори през памука, а телата им бяха дебели колкото ръката ми.
Изабел изпищя.
— Хапе ме! — Започна да пляска неистово, изпращайки вълни към мен.
— Не се движи — прошепнах аз. — Ще си отиде.
Тя премигна с фенерчето и застина. Чувах дишането й.
— Не мисля, че онзи Алексий е минал оттук. Кралските особи не биха понесли това — промърмори тя.
Изглеждаше бледа, като следващата жертва във филм на ужасите. Онази, която знае какво я очаква.
— Изчезнали?
Тя поклати глава. Светлината от фенерчето едва мигаше. Тя го изключи. Това изискваше голям кураж.
— Идвам.
Прегазих към нея, притискайки крака върху гърчещата се маса, опитвайки се да не мисля за тях. Пъхнах ръце във водата и бързо ги прокарах по краката й. Накрая брадичката ми докосваше водата. Продължих да дишам бавно.
Върху голия й глезен наистина се беше залепило нещо дебело, ужасно и слузесто.
Изправих се, натиснах го бавно с крак и отпуснах цялата си тежест върху него. Каквото и да беше, то издържа още миг и се изплъзна.
— Всички ще изчезнат след минута — заявих уверено аз. Стори ми се, че е правилно да говоря така. Татко би казал същото.
— Може ли да стане по-зле, по дяволите! — изрева тя. Гласът й отекна.
— Може — отвърнах.
— Как? — изкрещя тя.
Не отговорих. Главата ми пулсираше. Опрях ръка в тавана. Адски хлъзгав. Всичко беше наред, докато се движехме напред. Концентрирах се върху онова, което правех, съсредоточвах се в движението. Но сега заседнахме и ми остана време да се замисля. Спомените за Айрийн ме връхлетяха отново. И тя изглеждаше бледа понякога, като Изабел сега.
Едно беше сигурно. Айрийн не би искала да умра тук долу. Би искала да се боря. Да живея.
Оставаше една възможност.
Стиснах рамото на Изабел. Тя включи отново светлината.
— Ще се измъкнем оттук — заявих аз. — Само стой мирна.
Тя кимна и щом лъчът избледня, го изключи. Тъмнината ни обгърна отново.
Секунди по-късно онова, което се плъзгаше и хапеше, изчезна. Това бе нашият шанс.
— Ще се гмурна, за да видя дали ще мога да извадя някоя решетка от дъното. Под водата трябва да са ръждясали.
— По-бързо, Шон, моля те! Следващите може да са по-гладни.