Притворих очи и подложих лице под дъжда. Никога преди не ми се е искало нещо подобно. Капките се удряха по кожата ми, усещах свежестта им…
Сетне видях как Изабел пое наляво, където наклонът на скалата не изглеждаше чак толкова стръмен. Последвах я. Сигурно приличахме на гигантски водни плъхове. Зъбите ми още тракаха. А нямаше лесен път за изкачване.
После дочух музика. На около пет-шест метра от брега се появи редица ефирни светлини, плъзгаща се към нас като привидение. Ставаха по-ярки, а през мен премина вълна на безпокойство. Кой, по дяволите, бе излязъл в Босфора посреднощ?
Разпознах музиката. Онези весели потпури от стара джаз песен, станали популярни в Щатите преди няколко години.
Секунди след това прожектор освети лицата ни. Заслепи ме напълно.
Прогърмя глас. С американски акцент.
— Какво, по дяволите, правите?
— Претърпяхме произшествие! — извиках аз. — Помогни ни, човече!
— Няма проблем за американски сънародник. Чакайте. Ще ви хвърля въже.
41
Звукът от свалянето на стъклото от задния прозорец в къщата на Шон в Лондон наподоби пукването на капачка от вакуумиран буркан с мармалад. На прозореца имаше аларма, но тя изключи.
Мъж в тъмносин анцуг и маратонки плъзна тънка метална пластина — електрически генератор — между двете части на алармата и открехна прозореца. Минута след това той вече тършуваше из стаите.
Интересуваше се най-вече от офиса на Шон. Откри го, дръпна завесите, включи осветлението и започна да снима. Засне всичко, което би представлявало интерес: кориците на академичните списания до бюрото на Шон; кориците на романите, които четеше; сметките за мобилния му телефон; банковите му извлечения; свидетелството му за раждане; снимките му с медалите за плуване и бокс, които бе спечелил през първата си година в университета… Засне и две вестникарски статии за афганистанските приключения на Шон, пъхнати под снимката на мъртвата му съпруга.
Отне му общо два часа. В интернет имаше много неща за Шон, но най-добре бе да преровиш дома му, за да се докопаш до пикантериите, които държеше близо до сърцето си.
Преди да върне стъклото на мястото му, мъжът с мършавото лице намаза ръба на прозореца е бързо засъхваш маджун. Само внимателен наблюдател би могъл да разбере какво е станало.
42
— Трябваше да измислите по-добра история — рече иронично нашият спасител Кайзер.
Седяхме в главната каюта на моторната яхта на Боби Кайзер—„Сънсийкър“, подскачаща на котва в силния дъжд. Облекчението, което почувствах заради измъкването си от Босфора обратно в двайсет и първи век, се изпаряваше бързо под циничния му поглед.
Той пусна котва скоро след като ни взе. Каютата бе чудесно затоплена, миришеше на кафе и бе облицована с ламперия от тиково дърво, като „Бентли“ на стар милиардер. Но все пак имахме проблеми.
Опитвахме се да убедим Кайзер — така настояваше да го наричаме, — че някой ни е ограбил и ни е блъснал по скалата. Вече не бях сигурен дали качването ни на борда беше добра идея.
— Не очакваш да повярваме на тази скалъпена история, нали? — обърна се той към строг арабин със закръглено и охранено лице. Предположих, че е помощникът му. Беше кацнал върху алуминиевите стълби, водещи към палубата.
Кайзер беше с напомпани мускули — като на човек, който прекарва доста време във фитнес залата. Той и арабският му приятел бяха облечени в черни тениски и джинси. Дрехите на Кайзер падаха свободно по тялото му. Помощникът му или носеше дрехи, предназначени за някой много по-слаб, или обичаше да прилепват по него.
— Глупостите се трупат тази вечер, Тунджай — обади се Кайзер.
Арабинът се втренчи в нас с празен поглед.
На бузата ми се появи тик.
— Хайде сега, изплюйте камъчето! Какво правехте в Босфора посреднощ? И къде намерихте това? — Той посочи към квадратния вързоп върху лъскавата извита маса пред нас. Край него се валяха слузести парченца разлагаща се кожа.
— Казах ви. Намерихме го в скалите — отвърнах уверено. Втренчих се в него.
Изабел продължи да си суши косата с пухкавата бяла кърпа, която Кайзер й даде. Черните тениски и торбестите панталони, които домакинът ни предложи, бяха точно това, от което се нуждаехме. Моят панталон бе покрит с кал.
— Глупости, глупости, глупости — отговори Кайзер.
Прокара пръст по токата на колана, с който бе стегнат пакетът.
И аз като него изгарях от нетърпение да видя какво е съдържанието. Ала когато той почисти токата с четка за зъби и по средата й се показа камък с цвят на рубин, мисля, че и двамата останахме изненадани. За миг атмосферата в каютата се промени, стана ледена. Находката ни очевидно беше ценна. Сега всички очи се впериха в нея.