Наведох се напред, готвейки се да се пресегна и да го дръпна от него, когато Изабел стисна здраво ръката ми.
— Шон — прошепна тя. Погледнах я.
Наблюдаваше арабския приятел на домакина ни. Той се размърда, слезе по стълбите и се озова само на няколко метра от нас. Сякаш очакваше да се сбием.
Посочих Кайзер с пръст.
— Това не е твое — напомних му.
— Не се безпокой, няма да ти открадна безценното вързопче — успокои ме той. Остави вързопа, извади изпод масата розови гумени ръкавици и ги надяна. — Просто искам да го погледна. Мога да ти помогна да оцениш находката си, нали? По природа съм любопитен. Кълна се.
Трябва да призная, че и мен ме гризеше любопитство. А подозренията ми към този мъж се притъпяваха от умората.
Вързопът бе широк двайсетина сантиметра, толкова дълъг и десетина сантиметра дебел. От него се носеше слаба миризма на развалена риба.
Кайзер постави върху масата бяла пластмасова дъска. Сложи вързопа върху нея и започна да човърка разпадащия се вътрешен слой с нещо, което ми заприлича на стоманена зъболекарска сонда. Всички вперихме очи в него. Докато човъркаше, той изследваше всичко през голяма лупа с вградена лампа. Отстрани малко от кожата. Процесът приличаше на белене на лук.
Когато стигна по-надълбоко, видях, че съдържанието е увито в жълтеникав восъчен материал.
— Това изглежда водоустойчиво — отбелязах аз.
— Отличен, друже — похвали ме Кайзер. — Изглежда и много старо. Когато е увиван този вързоп, Пето авеню е било индианска пътека. Само като го помириша, бих казал, че е предосмански.
Пъхна носа си във вързопа и вдъхна дълбоко, сякаш оценяваше старо вино.
— Знаеш ли — продължи той, — че когато Мехмед Завоевателя е надзиравал строежа на двореца си върху този хълм, той цяла година е търсил подобни неща?
Вдигна вързопа, обърна го. Дъждът шибаше по покрива отгоре. Шумът се засилваше, отеквайки в каютата.
— Мехмед се срещнал с местните рибари — обясни Кайзер. — Накарал ги да изорат дъното с мрежите си, търсейки нещо изпуснато от византийците в Босфора, докато са бягали от града.
Той заби ножа в ъгъла на жълтеникавия восък, мръдна го бавно и разряза едната страна, разсичайки многобройните пластове.
— Знаеш ли какво ме човърка? — попита мъжът и погледна към Изабел. — През трите си обиколки не съм намерил нито един пакет.
Разряза другата страна на вързопа. Втора, по-мазна жълтеникава животинска кожа се показа под първата. Кожата бе напълно непокътната и запечатана отстрани с кървавочервен восъчен печат.
— Чувал ли си, че от този град е дошла Торинската плащеница? — попита той, оставяйки вързопа с печата нагоре. — А това е страхотен печат.
Във восъка бе отпечатан стилизиран двуглав орел. Восъкът изглеждаше матов и избелял, но орелът все още впечатляваше.
— Това е старият имперски византийски печат. Вътре може да има всичко — обясни той.
Разклати леко вързопа. Изпопадаха малки жълти парченца.
— Няма да повярваш какви пластове има в този град. — Вдигна ножа, разсече печата и свали жълтата кожа. Всички вперихме очи във вързопа.
Чух как помощникът на Кайзер си поема дъх. До вързопа, в перфектно състояние, се намираше най-старата книга, която бях виждал някога. Корицата й имаше пъстър кафяв цвят, като на кафе. Отпред се забелязваше стилизираният орел в избеляло черно. Корицата видимо бе изработена от тънко дърво, покрито с кожа. Не приличаше на никоя от книгите, които бях виждал дотогава.
Кайзер отвори книгата без особена деликатност. Страниците й бяха от твърд пергамент — изсушени и разтеглени животински кожи. Върху тях се забелязваха избледнели букви. Изглеждаха крехки, но все пак се обръщаха.
Той ги оставяше да падат една върху друга. Всяка страница бе различна, оръфана малко по ръбовете.
Кайзер затвори книгата, обърна я и я огледа от всички възможни ъгли. Страниците бяха назъбени, задната корица — износена. Подвързията се виждаше, тънък кожен шнур, преминаващ през всяка страница и завързан отзад. Приличаше повече на сборник от свързани документи, отколкото на книга. Какво бяхме намерили?
Протегнах ръка. За момент си помислих, че ще ми даде находката. Изправих се и посегнах настоятелно…
Атмосферата отново се промени. Усетих, че предстои конфронтация. Мръднах ръка още сантиметър напред към него.
Той се ухили и ми подаде книгата.
Аз също му се усмихнах неискрено. После насочих вниманието си към книгата. Тъмно петно покриваше единия ъгъл. Изглеждаше много старо, получено още преди да бъде изгубена.
— Истинска находка, приятели — възхити се Кайзер. Помощникът му застана до мен. Усетих миризмата на тютюн в дъха му.